0
Красимир Даков е роден на 15 юли 1969 година в Шумен. След 3 дни ще навърши 55 години, но къде на шега, къде на истина казва, че не иска да се фиксира върху цифрата, защото се чувства на 35. Определено има основание, ако се има предвид перфектната му физическа форма, която очевидно бизнесменът поддържа системно и методично.От гледна точка на пътя, който е извървял в живота си досега и на натрупания опит в бизнеса, предмет на този разговор, няма как да не се усети обаче, че този човек е преживял доста. Издават го и двамата му пораснали синове, които днес стоят неотклонно до него в живота и в бизнеса.
Обича да казва, че успешният бизнес означава да предложиш на клиента това, което не може да откаже.Иска ми се да го попитам как е стигнал до това много точно прозрение, но преди това трябва да разбера кой е Красимир Даков. Да си призная, опитвала съм и друг път, но той, както се казва, все ми се е „правил на интересен“. Този път сравнително бързо се съгласява на интервю, толкова бързо, че докато пътувам към новия му офис на крачка от емблематичния русенски хотел „Космополитън“ / емблематичен и за самия Даков, който е негов собственик/, съм нащрек дали няма да се откаже. На входа ме посреща по-малкият му син Борислав и ме въвежда в новия им офис, от който лъха на модерност, удобство и високи технологии. Говорим си на „господин Даков“, но на „ти“. Да видим докъде ще стигне разговорът ни този път?
- - Господин Даков, спомням си, че в един наш стар разговор те питах дали си ходил в казармата и ти много ми се обиди.
- - Че то си е за обиждане…
- … Да започнем тогава от преди казармата?
- Завършил съм строителен техникум в Шумен, защото за тези, които не знаят, аз съм от Шумен. След като го завърших в далечната 1987 година, влязох в казармата. Винаги съобщавам този факт с голяма гордост, защото съм бил граничар, служил съм на българо-турската граница при Малко Търново. Това бяха годините 87-89-та, който ги помни, знае какви бяха процесите в България тогава…
Служих на застава „Богатир“две плътни години служба. Истинска войнишка служба, от това по-истинска нямаше – денонощно наряди, по 10 км на ден обхождане на граничната полоса. Затова може би съм реагирал така на въпроса тидали съм ходил войник.Дори понякога се ядосвам, че моите синове не са ходили в казармата…
Бях приет за студент в Русенския университет още преди казармата, затова след като се уволних,започнах да следвам по специалността„Електрообзавеждане на сгради и предприятия“.Знаеш какви неясни години бяха тогава - много мътни и неясни. Баща ми беше шеф на телефонната централа на завод „Мадара“ в Шумен, майка ми работеше също там като служител. Като пристигнах в Русе, бях един парашутист в нищото, просто едно 20-годишно момче, завършило казармата, и единственият начин да оцелея, беше да получа стипендия от университета, за да мога да си плащам квартирата. Нашите с каквото можеха, помагаха. Трябваше яко учене, мъка…
През 1991година реших, че така не може да се кара иосвен учението, трябва нещода се прави.Първото нещо, което направих, бе да се лицензирам на Русенскатастокова борса – аз съм един от първите лицензирани брокери на борсата. Минах всички изпити, курсове, намерих фирма, която да ми купи за 20 хиляди лева място на борсата.Толкова струваше тогава един апартамент.
Фирмата плати вместо мен тези пари и аз започнах да работя за нея срещу 20 % комисиона. Това беше първата ми работа, но явно съм се справил добре, защото само за два месеца успях да платя тези 20 000 лв на фирмата, донесох йи печалба, след което си купих мое място на борсата и започнах да играя сам.
- - Как се играе на борсата ?
- - Тогава нямашемобилни телефони и информацията кой какво купува или продава беше оскъдна. Тогава спечелих много пари от продажбата на арматурно желязо. На пристанищата вСилистра, Видин, Русе пристигаха различни стоки и брокерите свързваха продавачите с купувачите и получаваха комисиона.Общо взето това беше същината на работата. Изискваше се обаче голямакомбинативност и много добър начин на говорене, така че да спечелиш доверието и на двете страни– продавача и купувача.Явно съм си вършил добре работата, затова и печелех добри пари.Две години работих така.
- - А какво стана с учението, да не го заряза, след като бизнесът те грабна и започна да изкарваш пари?
- А, няма такъв филм! Учението си беше учение, та дрънка – работиш и учиш, това е положението. Това,че съм изкарал пари днес, не означава, че и утре ще е така. Винаги съм знаел, че образованието е важно. Нещо повече, след 93-та година реших, че само инженерството няма да ми е достатъчно. В тия години особено електроинженерите изобщо не бяха на почит.
Затова реших, че ми трябва нещо по-устойчиво във времето и живота. Реших, че трябва да уча икономика, но не исках да чакам 5 години да завърша инженерството и тогава. И започнах да чукам по вратите на ректора на Русенския университет. Имаше една специалност „Бизнес и мениджмънт“, учеше се в петък, събота и неделя. В неябяха събрали всички директори на предприятия от социалистическото стопанство да ги обучат в принципите на пазарната икономика. Отидох веднъж при ректора, изгони ме, втори път пак, трети… и така 10 пъти. На десетия явно видя, че съм упорит и каза – събери още 30 кандидати и ще направим група. Точно за един ден събрах приятели и състуденти, книжките, подписите и при ректора. Така започнах да уча и по специалността „Бизнес и мениджмънт“. Но нали знаеш приказката – внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне. Обучението започна – петък, събота и неделя по 8-10 часа, няма мърдане, трябва да си там - на лекции, на упражнения, както си е другото образование, ама ги учише едновременно. През семестъра се справях, но като дойде сесията, направо умираш. Нормалната сесия е с 4 изпита, по „Бизнес и мениджмънт“ още четири, осем стават - голямо учене падна, голяма мъка.
- - И успя ли да завършиш?
- - Разбира се. Всичко мина, кактотрябва. През 1995-та завърших и вече като дипломиран започнах да се занимавам с друг бизнес, защото на борсата нещата започнаха да отихват. Наех тараба на пазара при Халите и започнах с търговия.
- - Какво се продаваше на тази тараба,кой продаваше?
- - Кой да продава? Аз. Това беше първата тараба на пазара при Халите, имаше такива в градинката по бул.„Цар Освободител“, ако си спомняш. Всичко се продаваше – дрехи, обувки, каквото дойде.
- Добре де, с две висши образования и на тараба - това малко така не ти ли действаше потискащо?
- Спомняшли си какви години бяха тогава? Защото аз си спомням как идваха мои колеги,включително и преподаватели, които получаваха заплата колкото един чифт обувкии се чудеха как да си ги купят. Такава беше държавата ни. Ужасно неловко е да видиш как преподавател, който до преди пет-шест месеца те е изпитвал,а ти си треперел, сега да идва и да казва притеснен: Краси, не може ли да направим нещо, аз имам 30 лв, а обувките струват 40.Не искам да говоря на тая тема, не искам да си спомням за тези години…
95-годинабеше времетона „бял мерцедес ме преследва в живота“, от всякъде чалга, трябваше да се оцелява някак. А това, че аз съм учил икономика и инженерство, какво значение има, като няма какво да ядеш.Дипломите не могат да те нахранят. С търговията изкарвах много добре.За шест месеца направих 12 тараби,имах два буса,които денонощно пътуваха: Турция, Илиенци,пазарав Димитровград…След една година започнахме да правим магазини – стигнахме до над 50 магазина за спортни стоки в страната.Получихме изключителни права за България на световно известни фирми като Капа,Лии, Вранглер.Минал съм през цялата хранителна верига, както се казва.
Много неща съм научил, много горчиви хапчета съм изпил. Особено през Жан Виденоватазима, когато доларът стана 3 хиляди лева тогавашни пари.
- Как мина от китайските стоки към световно известните марки?
- Турски, китайски, всякакъввид стока съм продавал, коятое евтинаи върви на пазара. Стандартът в държавата започна да се променя, беше ясно, че следващо ниво след тарабите ще са магазините.Разбрах, че за да има устойчивост във времето, трябва да се продават световни брандове. Освен това, да си припомним каква беше през 95-та година „униформата” на всички млади хора до 30 години? Анцуг, маратонки, златен, ланец и гривна. Това бяха „официалните дрехи”, с които се ходеше на сватби и погребения. Един анцуг стигаше до 300 долара.
- Значи неслучайно си стоял година и половина на тарабите, овладял си метода на предлагането и търсенето...
- Да, знам какво се търси, знам какво къде се предлага. След това намерих сили и възможности да отида в страни като Холандия и Полша, да почукам на вратата на една огромна мултинационална компания. Поискаха ми бизнес план, направих го, казаха окей и започнах да продавам марките им. Пролет и есен ходех да правя поръчки. Но това, което поръчваш днес, ти пристига след шест месеца и ти трябва да прогнозираш шест месеца напред. А да прогнозираш пазара в България в тези години означаваше със свещ да обикаляш в тунел.
- Откъде у теб, току що завършил студент на 25-6 години, тези умения да правиш бизнеспланове, да прогнозираш пазари? От образованието ли от някого си го наследил?
- Не, не е от образованието. Аз имам малко крайно мнение за образованието: изключвайки атомната физика и високите технологии, които са свързани с математиката, всичко останало в България за мен е „библиотекарско образование”. В смисъл, че то трябва да те научи да мислиш, да научиш основните закони и правила на съответната дисциплина, след което развитието на индивида е в неговите собствени ръце да се дообразова, да се развива, да надгражда. Да се научи да вижда как в страните, които са много по-развити от нас, някой някъде вече е направил това, към което е тръгнал.
Не знам от кого съм наследил нюха си за бизнес, може би го нося в себе си. Баща ми беше изключително умен и умерен човек, със силно развито чувство за справедливост и много принципност. За да успееш в този живот, първо трябва да си много дисциплиниран и да можеш да отстояваш целите си с търпение.Той беше много добър в това. Но за него беше много трудно да проумее как едно момче на 25 години може да изкара за две седмици 30-40 хиляди лева, колкото струват два апартамента, а той за целия си живот с много коректност и с много работа беше успял да спеститолкова. Между другото, баща ми почина млад, на 54 години, от инфаркт за една нощ.Аз бях на 26 години и тогава аз станах глава на семейството.Трябваше да се грижа за майка ми, за брат ми. Взех майка ми да живее в Русе, купих й апартамент и тя до ден днешен е тук, да ми е жива и здрава.
- Брат ти кога се присъедини към бизнеса?
- Той е пет години по-малък от мен и също записа Русенския университет, след което веднага започна да ми помага в бизнеса.
- Говориш само за учене, работа, а си бил млад човек на 25 години. А животът, развлеченията?
- О, боже, луди години бяха.Кой каквото да ви говори, не е редно сега да се правим по-католици от папата, както се казва. Все пак бяхме момчета на по двадесет и пет.То беше много работа и много лайф.
- Тоест, нищо не си пропуснал. Семейство кога създаде?
- На 26. Големият ми син вече е на 29-30 години.
- А ти на колко си?
- О, това е държавна тайна(смее се.) Не ме карай да смятам. Между другото,впонеделник(15 юли – б.а) ставам на 55.
- Хубава възраст, точно за бизнес.
- Да, още много работа ме чака, но аз се надявам синовете ми да поемат.Между другото съм много горд с тях Те са до мен сега. Големият вече завърши в Англия, малкият Борислав сега учи архитектура.
- Къде намери жена си?
- Къде мога да я намеря, според теб, в университета естествено. Бяхме в една и съща група. Ако не беше тя, нямаше може би да успея да завърша, защото аз на лекции не ходех, повече на упражнения.Тя ходеше на лекциите, аз четях и ходех само на най-важните и така успявах и да работя, и да изкарвам пари.Между другото,жена ми завърши същата специалност, като мен, даже и педагогика. После завърши някакъв туризъм във Велико Търново. Изобщо събра вече сигурно пет висши образования, не съм й ги броил, но това е свързано с дейността на хотелите и бизнеса ни.
- Кога името ти стана известно в Русе, извън твоите среди?
- Менме познаваше тогава целият град. Аз цял живот съм бил на главната улица,от„Александровска”на 50 м не съм мърдал. Имах над 20 магазина, плюс цялата „Валентина” плюс „1001 стоки”. Бог да го прости Дидо Кутинчев, с него работехме заедно.
- Сега колко магазина имаш?
- Сега вече нямам магазини, преди 10 години ги дадох на брат ми да ги управлява. Ние знаехме, че физическите магазини са със затихваща функция и ще заминат. В тях няма бъдеще за проспериране.
- Това е много интересна тема, колко още ще продължат да съществуват физическите магазини, според теб?
- Мога да ти отговоря много лесно на въпроса, ако ти ми отговориш колко ще продължава да се смалява градът ни.Колкото по-бързо изчезват хората от него, толкова по-бързо изчезват и физическите магазини. Ако Русе започне да се разраства отново, ще започнат да се появяват и физически магазини. Но в тях ще се продават скамо световни марки, които могат да си позволят да поемат разходите за поддържането на магазини.
- А интернет търговията? Ти, който предвиждаш всичко, сигурно и тях си предвидил.
- Разбира се. Бъдещето е в интернет търговията. На всички вече им е ясно, че това е така.На мен ми беше ясно отдавна, затова започнах да развивам онлайн магазини, но и те вече са затворена страница за семейството ни много отдавна, от преди 10 години.
- Значи стигнахме до хотелиерския бизнес. Кога го започна?
- - Да. Започнах да строя „Космополитън” някъде към 2005 година и 2008-ма го открихме.
-
- Това време май съвпадна с твоята партийна ориентация към ГЕРБ.
- Никога не съм имал партийна ориентация.Бил съм член на ГЕРБ и се гордея с това.
- Тоест, имаш партийна ориентация, но не си бил активен партиен функционер. Така ли да го наречем?
- Точно така.Не съм заемал партийни постове,не съм искал да бъда нито общински съветник, нито депутат.
- А защо си избра точно партия ГЕРБ?
- Стана абсолютно случайно. Пламен Нунев беше напуснал полицията, бяхме приятели-и все още сме приятели.Той дойде и каза:„Краси, така и така... правим едно сдружение. Трябва ни офис, може ли нещо да се измисли?”Имах свободно помещение, показах му го,казах ето го,почвайте, ако трябва нещо, ще помагам.
Така се започна, защото моето мнение е такова - човек трябва поне веднъж в живота си да се опита да промени системата в положителна посока.Може би съм бил наивник, че с моите знания и умения мога да променя системата.Но както е известно, Системата е винаги по-голяма от човека.
- След като си помагал на партия, смяташ ли че си бил част от обръча от фирми около ГЕРБ, в смисъла, в който се наложи това понятие. Защото, да говорим открито, така ти се носи славата. И ти си чувал това, убедена съм.
-
- Да, чувал съм много неща, и за сивия кардинал, и за какво ли не. И ще обясня защо е така. Понеже аз не се появявам в общественото пространство,дори това интервю, което давам в момента, е по твоя молба, и това може би е моя грешка. Не обичам медийни изяви. Но, хайде, да речем, че
поне един път в живота си човек трябва да позволи да го интервюират, още повече че след три дни ставам на 55, както вече споменах. А на въпроса ти за фирмите отговарям така: когато хората не познават някого, започват да създават митове и легенди. Именно на базата на митовете и легендите за мен се създаде образ на един човек в сянка, който прави нещо.Всъщност истината е, че аз съм дал своите знания и умения по отношение на експертност за много неща, които партията ГЕРБ е правила. Когато цялата партийна структура е трябвало да поеме в някаква посока на развитие или градът ни, аз съм давал моето мнение. Ако са намерили нещо добро в него, те са го използвали, и в това е моята намеса в партийните дела. Това е бил моят начин да се опитам да променя системата, да подобря изобщо начина и развитието на града.
- Другото, което се говори,е, че в един определен период обществените поръчки и търгове в града са започнали да се печелят от фирмите на Даков.Каква е твоята истина около тази легенда?
- Истината е, че е нямало мои фирми изпълнители на обществени поръчки. В качеството си на физическо лице,аз като Красимир Даков, или моя фирма не е изпълнявала обществени поръчки с изключение на някакви дреболии, свързани с пране - имахме ангажимент да перем прането на старческия дом в нашата пералня, която е обществена.Всичко останало е на база експертните ми познания в областта на строителството, да тъй като, както казах, аз съм инженер, завършил съм и Строителен техникум, хотела си съм го построил общо взето само с двете си ръце, без строителна фирма.Наемах работници и ги управлявах, аз им бях техникът на обекта, както се казва. Мен не ме е срам от работа, можеш да ме видиш с бетон помпата, с ботушите
- Струва ми се, че от няколко години ти изчезна от хоризонта, според приказките на хората. Даже вече не се говори за теб в града.
- Аз не съм изчезнал,но много се радвам за това, че хората мислят така. Цял живот съм си мечтал да не се говори за мен.Аз съм си тук, в Русе,работя адски много, чувствам се много добре, не мога да се оплача.
- И нищо около теб не се е променило? А защо вече не си толкова близо до ГЕРБ?
- Защотопроумях, че не мога да променя системата, каквото и да направя, не мога да я променя.Един човек или малка група от хора не могат да я променят.
- Да не би да се скара с някого от партията?
- - Не съм се карал с никого, имам чудесни отношения с абсолютно всички.
- Включително и с Бойко Борисов? Предполагам, че се познавате.
- С Бойко Борисов лично съм разговарял от три до пет пъти, когато е идвал в хотела по разни събития, и то е било на една голяма маса.Никога в живота си не съм по никакъв начин разговарял с него на четири очи, никога не съм отишъл при него, формално или не,да му искам или да му дам нещо. Защото съм преценил, че голямата партийна политика не е за мен. Моето място не е там.Категорично заявявам, че съм имал предложение да стана депутат, но категорично отказах.Тогава и Борисов, и Цветанов ме убеждаваха: „Как така, ние идваме в твоя хотел, ти трябва да бъдеш депутат.”Казахим, че това не е за мен. Аз предпочитам да бъда при семейството си, да правя семеен бизнес, защото моята сила е там. Ако съм искал да правя партийна кариера, възможности съм имал.
- В това никой не се съмнява.
- Моите цели в живота са други.Когато проумях, че аз не мога да влияя на тази система, че не мога да я променя, реших, че няма защо повече да си губя времето.Загубих четири години от живота си да се мъча в тази посока и видях, че не е по моите сили и възможности, затова се оттеглих и продължих да се занимавам само със семейния си бизнес.
- Това попречи ли ти по някакъв начин на бизнеса?
- Е, попречи ми.Нали помниш, че заради „План Бе” (заведението срещу хотел „Космополитън” – б.а.)ме водиха като маймуна посъдилищата заради някаква жалба от някакъв си там човек, който написал, че това не било такова, пък било онакова...Съдът се произнесе, че всичко е окей, че е законно и така нататък, но писането по вестниците остана. Все пак вие трябва да се продавате. Това е пример какви са резултатите от досега ми с партийната система.От 7-8 години аз съм се оттеглил настрани от всичко това.
- Случката с „План Б” ли те накара да се оттеглиш?
- Не е това, тя беше по-рано, още докато бях активен в партията. Но тази случка ме накара да се замисля къде е моето място.Може би тогава за пръв път проумях, че няма да мога да променя системата и няма защо да губя собственото си време и да лишавам всички най-близки хора около мен от себе си, хвърляйки се в едни каузи, които така или иначе са безсмислени. Няма смисъл да бъда Дон Кихот.Опитах се да бъда Дон Кихот, но... Това беше някакъв катарзис...
Интервюто е публикувано във в. "Бряг"
Напиши коментар