4
Минко Цочев е знаково име за образованието в Русе. Роден е на 3 март 1942 година в с. Остров, Врачанско. Завършва специалност „Химия“ в СУ „Климент Охридски“. От 1966 г. до 1979 г. е учител в Техникума по индустриална химия „Проф. Димитър Баларев“ – Русе. Бил е заместник-директор на Английската гимназия и 10 години директор на гимназия „Христо Ботев“. Докато е начело на „Бастилията“, в нея се утвърждава хуманитарният профил и се въвежда новият химико-биологичен профил. До 2007 г. е директор на Дирекция „Хуманитарни дейности“ в Община Русе. Работи в екипите на четирима кметове, общински съветник, член на няколко неправителствени организации. Носител е на награда „Русе“ за цялостен принос в образованието.
След два дни е 15 септември. Един пенсиониран учител, както винаги срещу този ден, няма да спи и ще се буди от спомените. А на сутринта ще докуцука до любомото училище, където е прекарал най-щастливите си учителски години…
Позната „муцуна“ в Русе е, затова първо се опитва да отклони поканата за интервю в навечерието на новата учебна година. Веднага препоръчва свой колега – него потърсете, той е млад, аз вече съм стар, ще кажат пак ли той…
Само че ние си избрахме Него – 82-годишния учител Минко Цочев, който от всичките си 43 години трудов стаж в образованието 32 учебни години е влизал с дневника в час, цапал е ръцете си с тебешир, ако днешните ученици, че и учители помнят какво е това.
От визитката в началото на този текст ще разберете кой е Минко Цочев – за тези, които не го познават – един „врачанец“, дошъл за пръв път в Русе на експурзия в пети клас и пренощувал в сградата на училище „Христо Ботев“. Същото училище, на което в най-смислените си учителски години ще бъде директор за цяло едно десетилетие и което ще остане в сърцето му до днес. Точно там, за откриването на новата 2024-2025 учебна година се кани да „докуцука“ Минко Цочев – някогашният негов директор…
Уж „куцука“, пък идва в кварталното кафене, където е срещата ни, изправен като свещ, все същият, както го помня от директорството му в „Христо Ботев“. Интервю така и не се получи, а час и половина разказ за един живот, посветен на знанието, науката и българското училище, който ние, две журналистки, слушахме със затаен дъх, без да задаваме въпроси. Цветен разказ от случки, които казват всичко…
Когато в махалата всички момчета тръгнат на училище, тръгваш и ти, нищо че нямаш още 7
„...Аз съм роден през 1942 година в село Остров, Врачанско – голямо село на на Дунава, следващото пристанище до Оряхово, с 5000 човека население. Баща ми беше учител и аз ходех в неговите отделеная (началните класове – б.а.), още преди да тръгна на училище. Той в междучасията не излизаше да почива, а разказваше приказки, и аз заради приказките стоях и слушах. Преди да навърша седем години реших, че трябва да стана до ученик. Не толкова от любов към училището, а защото момчетата от махалата тръгнаха на училище, аз останах сам и нямаше какво да правя. Учителят ни беше един такъв висок и доста грубичък, удряше ни с кокалчето на пръста си по остриганите главички. Мене ме прескачаше, но аз през цялото време треперех кога ще удари и мен. Когато стигнахме до осмицата по математика, моята все беше полегнала като болна. Не можех да я напиша права и това е. Веднъж през междучасието даже легнах на чина, дано се изправи тази пуста осмица, но пак не стана. Изглежда съм получил нещо като нервно разстройство, че баба ме заведе на баячка да ми лее олово. Мина ми, но баячката каза: Дълъг човек го е уплашил, дингил - оттогава запомних тая турска дума, дълъг човек означава.
За пръв път на ученическа екскурзия в Русе – любов завинаги!
…В пети клас ни заведоха на екскурзия в Русе, спахме в училище „Христо Ботев“… На сутринта излязох да се поразходя. Толкова ми хареса всичко, макар че бях малък. Тогава си казах: аз ще уча и ще дойда тука да работя. В 11-ти клас, когато завършвах гимназията в Оряхово, пак ни доведоха с кораба в Русе да си купим неща за бала. Помня, че ходихме на опера, гледахме „Кармен”. По това време за Русе се говореше като за Европа – повече от 100 мъже от нашето село работеха на строителството на Дунав мост и разказваха какъв голям и хубав град е.
В казармата отидох на 17 години, защото по мое време, ако не отидеш войник, ти не си мъж. Обичах много историята и археологията и вече се готвех да следвам история, но баща ми бързо, бързо ме преориентира. Нагледно ми показа, че в Оряхово местата за историци вече са заети, затова трябваше да избера нещо друго. Тогава химията беше върхът , затова кандидатствах педагогически профил в Софийския университет. Като завърших, от 200 човека поток, само 20 може би не останахме в София, а можеше. Аз естествено избрах Русе. Беше септември месец 1966-та, занесох си разпределението в Окръжния съвет, но там ми казаха: места няма, мини по училищата и питай.
През първата година като учител само една събота ходих на кино, през другото време зубрех в Окръжна библиотека…
Отидох да проверя за учителско място в техникума по химия, елитно училище тогава, по 12 деца кандидатстваха за едно място. Посреща ме директорът Йончев, Бог да го прости, пушеше като комин, и казва: Колега, свободното място е за трети и четвърти курс, всички ученици са отлични, защото напливът е голям, ще се справите ли? И ми разказа защо учителката преди мен напуснала – един ученик й задал въпрос, на който тя не могла да отговори, почувствала се засрамена и напуснала. През първата година само една събота ходих на кино, през другото време зубрех в Окръжна библиотека. Неслучайно казват, че младият учител учи уроците един ден преди учениците. Благодарен съм на тези мои първи ученици, защото много лесно можеха да ме провалят, но те, напротив, помогнаха ми да заобичам учителската професия. С тези два курса и досега всеки месец се събираме – които сме останали живи.
На работа в Мароко – с наивната идея да спести пари за жилище
През 1979 година реших да замина за Мароко, уж да спестя пари за жилище. Наивна идея се оказа… Върнах се след три години пак в Техникума по химия, макар че директорът ми беше леко обиден, че съм изневерил на училището. На третия месец неочаквано ме извикаха да се явя в Английската гимназия. Излиза секретарката и казва: ще ни ставаш заместник-директор, защото само ти отговаряш на условията – търси се мъж, химик, да може да преподава химия на френски. Друг такъв в града нямаше. Беше 1982 година и пет години след това изкарах в Английската гимназия.
На петата година изненадващо ме извикаха при „другаря Петър Петров“ (първи секретар на ОК на БКП, най-важният човек в Русенски окръг тогава – б.а.) Водихме разговор половин час, пихме кафе и той ме разпитва как е било в техникума по химия, прояви голям интерес към обучението в Мароко, как е в Английската гимназия. Но не каза защо ме вика. След три месеца се обади Григорова (секретарят по идеологическите въпроси), казала на жена ми: Цочев да се облече официално и да дойде в партията. Облякох се официално, отидох в „партията“(днешната Община), а там в кръглата заседателна зала събрано цялото партийно бюро. Петров ме представи и каза, че ме издигат за началник на просветата в окръга. Казвам, ама другарю Петров, аз не съм бил директор, не се чувствам подготвен. Той ме прекъсва: „Вие какво мислите, че сме Ви избрали заради очилата ли? Три месеца върви слухът из града, никой нищо лошо не каза за вас, значи ставате“. И станах.
Но не си спомням с добро за това време, когато бях началник на просветата в Русе…
Изкарах три години там. Тъкмо беше започнала перестройката на Горбачов и се оказа, че има хора, които боледуват от болестта писане на жалби. Лудница беше с тия жалби, всяка трябваше да бъде проверена и докладвана в срок. Налагало се е на 23-ти май, преди празника, да проверяваме един директор, за да спазим срока и на 26 май да има отговор. Повечето жалбописци бяха учители. Само една майка подаде сигнал за класната на дъщеря си за корупция. Казвала им - подаръкът ми е в еди кой си магазин, купете го от там; за сватбата на сина й една майка й правила сладките, друга баничките… Проверихме, оказа се вярно. Предложих да осводят учителката, но от „горе“ не разрешиха. Не било целесъобразно да се сменя класната точно на седми клас. Така учителката остана, а преместихме детето в друго училище…
После започнаха съкращенията. Беше вече 1989 -та и явно разграждането на системата в образованието беше започнало. Първо съкратихме по лагерите чистачките и домакините. Дойде заповед за второ съкращение, после трето съкращение и трябваше да посегна на първокласни учители като българичката Сивева, Болярова, Семков, Дани Михайлов математѝ
ка, Лисичев по български език… Тогава аз подадох оставка и напуснах. Чудех се къде да отида, когато ме извикаха на работа в партията. Беше 89-та година и там бяха четиримата секретари плюс първият секретар Кольо Василев, с по един сътрудник и чистачките, друго не беше останало в тази голяма сграда. Пусто. А аз, както се казва, си купих фабрика на 9 септември…
В партията изкарах една година, на другата си счупих крака – една година по болници и след това отидох в гимназия „Христо Ботев“. Явих се на конкурса за директор - друг кандидат нямаше - и изкарах десет години.
Десет щастливи години в училище „Христо Ботев“!
В училище „Христо Ботев“ изкарах 10 щастливи години. Истински видях какво представлява това училище и съм безкрайно влюбен в него, в неговата история. Русенци не подозират каква гимназия са имали през годините! Ако трябва да се извади някаква поука за образованието ни, тя е тук: След като това училище е изпълнявало задачите си толкова време – от 1838 година, когато е признато за светско, та до наши дни (през 2038 година ще се честват 200 години от създаването му), значи системата е работила. Е, имало е и доста фелдфебелщина, но уникалните неща са били повече. Само така може да се обясни защо Стоян Михайловски – този нервен и раздразнителен, но дълбоко в себе си чувствителен към неправдата, религиозен човек, е написал „Върви, народе възродени“, точно докато е бил учител тук, каква е била тая среда наоколо, че да го вдъхнови да напише този вечен български химн? Второто нещо, което ми е трудно да си обясня, е как един швейцарец като Луи Айер може да обича така стрната ни, че за него русенци да кажат: Той обичаше България повече от българите. Той също е бил учител в „Христо Ботев“. Удивителен човек - участвал в две войни, във втората загива. Върнал се е от Швейцария, за да участва на страната на България като доброволец. Имало е нещо в атмосферата на това училище, което ние сега не можем да си обясним. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, на който нямам отговор: Защо е така?
Печална констатация: След 1994 година започна да се усеща, че образованието в България тръгва надолу…
Учениците почнаха да стоят повече по градинките, започна да не им се учи толкова… Макар че учителите бяха чудесни, толкова трудности преодоляхме - нередовни заплати, студено, няма парно, закъсахме с нафтата, а сградата стара, започна да се руши… Но удържахме, заедно опазихме училището, то се развиваше успешно, защото, така да се каже, останахме верни на традицията. Най-големия си страх изпитах (даже и след пенсионирането си често го сънувам), когато един ден видях стената от източната страна на сградата пукната - 9 метра от горе до долу!, чак камъните се виждат. Казах си, Боже господи, ами ако точно по мое време падне и се съсипе това училище! Но разгеле, за половин година намерихме пари, ремонтирахме го, училището оцеля.
През 2000-та година напуснах „Христо Ботев“, ще Ви разкажа защо, ако има време…В един десети клас, хуманитарен профил, преподавах химия 4 часа седмично, да поддържам форма, така да се каже. Децата бяха добри, възпитани, добре облечени. На дъската изпитвах една ученичка, а в стаята бях извикал дърводелеца и един общ работник да поправят повредения електрически ключ за осветлението. Изпитвам аз ученичката, класът гледа през прозореца и скучае. Задавам й елементарен въпрос: как се казва химичната реакция, при която се получава сол и вода? Точно това не си го спомням, отговаря тя. Питам класа – и те не знаят. В това време дърводелецът, докато си вършеше работата, се обади: неутрализация, тази реакция се нарича неутрализация. Зададох на ученичката втори въпрос, още по-лесен – чрез какво се разлагат хидридите? Тя отново не знае, класът също. Попитах дърводелеца: Найдене, ти знаеш ли? Чрез загряване, господин Цочев, хидридите се разлагат чрез загряване, отговори спокойно Найден, оправи ключа и си излезе от стаята. Тогава избухнах за втори път през тези 10 години, откакто бях директор… Защо не учите, бе, защо си пелеете времето, умни деца сте, на какво се надявате… Нещо такова трябва да съм им говорил. Мълчание. По едно време отзад се обади едно момче. Господин Цочев, казва, нямаме нищо против вашата химия, обаче висшите учебни заведения обявяват повече места, отколкото завършващите, все някъде ще влезем…
Тогава си казах, бат Минко, това вече не можеш да го понесеш. И напуснах. Явих се на конкурс за директор на дирекция „ Образование, култура и социални дейности“, спечелих го и там изкарах последните си седем години до 2007 г. Пенсионирах се и ми останаха сънищата… Но две нощи в годината не спя - срещу 15 септември и 24 май, будя се често и си спомням много неща. Обичам си училището и това е!
За добрите хора, които срещаш в живота си, когато ти самият си добър човек
След това нашият сладкодумен събеседник си спомни за добрите хора, които е срещал в живота си – за хазяйката леля Иринка, която ги гледала с жена му като свои деца и не минавало вечер да не ги попита гладни ли са; за съседите от блока на улица „Мостова“, които си направили график, за да вземат големия им син от детската градина и да го забавляват, докато мама и тате се приберат от работа…
Разказва ни, разбира се, и за най-добрия човек, когото му пратил животът – неговата съпруга Цецка, с която са заедно и до днес. Минко я забелязал за първи път, докато се явявал на поправка по органична химия. Труден изпит, учебникът бил дебел като телефонния указател на София, а преподавателят крив, късал по повод и без повод. „Гледам, пред него седи една студентка и отговаря на въпросите, още преди професорът да ги е задал - абе тая нормална ли е!“ Това си помислил Минко за Цецка, когато я видял за първи път. След това така се случило, че негов състудент го помолил да прави компания на съквартирантката на приятелката му. Тази съквартирантка се оказала същата онази Цецка от изпита, тя също следвала химия, само че научно-производствен профил. И както често става в живота, правещите си „просто компания“ станали двойка, а при другите нищо не се получило… Минко и Цецка си допаднали не само в химията, гледали седем пъти операта „Риголето“, тръгнали и по симфонични концерти. (На гърба на снимката от студентските им години Минко Цочев е написал: „Съпругата ми Цветанка – най-добрият човек, когото познавам“).
Умницата Цецка завършила трета по успех и й предложили да остане на работа в София, във Военния завод, тя обаче отказала. „Повлече се подир мене и почнахме в Русе на гола поляна. Оженихме се. Тя първо работи в „Гаврил Генов“, след това в химическата лаборатория на предприятието „Битови услуги“, после в Техникума по химия… Гледахме как да отгледаме децата, момчетата.“, спомня си с умиление Минко Цочев.
Умишленото не го прекъсвам, докато слушам тази изляла се от душата на стария учител изповед. А случките в главата му се прехвърлят една през друга: за семейството на жена му, останали сираци от войната, които толкова гладували, че изкарвали зимата само на свинска мас, „докато я изстържат докрай в качето“, а след това чакали копривата да порасне. Но всичките се изучили и станали авторитетни личности.
И за своите родители разказва – за баща си, който бил крайно беден.
„Казваше, че е нямал детство и най-добре му било, като тръгнал на училище, макар че учителят ги биел. Но бил ученолюбив, ходел пеша до съседното село на училище, затова учителят казал - това момче трябва да учи. Записал се в педагогическата гимназия в Севлиево, две години бил частен ученик, работил в един хан, завършил без шинел и с костюм от шаяк, но станал учител“.
И всичките тези хора, въпреки трудностите и беднотията, са успели да постигнат мечтата си, защото са имали мотив - да учат, за да се измъкнат от беднотията. А какъв е мотивът на днешните ученици и имат ли въобще цел, се питаме, докато слушаме разказа на учителя Минко Цочев…
Не пропуска в спомените си и майка си. „Дядо е бил търговец, доста заможни са били в моето село, майка е учила в Пордим в Американски колеж за домакини. Милата, все ни показваше портрета на царицата! В колежа са ги учили на обноски, у нас винаги в неделя идваха някакви гости и майка ми ги посрещаше като образцова домакиня. Дядо имал магазин, но го запалили, той фалирал и всички – вуйчо, леля, спират да учат, само най-голямата продължила и беше завършила след 9-ти стоматология.“
Семейството с 6-месечния Минко заминава за Македония
Баща ми има сложна съдба. Преди да се ожени за майка имал жена и дете, но един ден ги намерил отровени, така и не се разбрало точно от какво. Връща се в село Остров, жени се за майка през 42-ра и когато съм бил на на половин година, го пращат в Македония за учител. Имало е побългаряване на населението там по това време, затова са изпращали учители да преподават на български, наши свещеници също. Какво ли не правил да отложи пътуването с това малко дете, но напразно. Баба ми разправяше как ме е дърпала от файтона и викала: вие си трошете главите, но оставете детето, аз ще го отгледам! Но майка ми не ме е дала. Майка ми разказваше, че в Македония сме оцелели благодарение на добрите македонци. Хората буквално са ни спасили високо в планините от гладна смърт, защото пари имало, но нямало какво да се купи с тях. На следващата година - 44-та лятото, сме се върнали в България.“
Стигаме и до днешното образование. Тук многословният Минко Цочев като че ли се затруднява какво да отговори. „Има неща, които ми горчат, като гледам как ги правят… Всички казват, че образованието е консервативна система. Добре бе, джанъм, като е така, запазете това, което векове се е утвърдило и е давало резултат. Мъжката гимназия в Русе и през 18 век, и през 19 век си, и през социализма е изпълнявала задачите, които обществото е поставяло - да произвежда образовани и възпитани хора. Това е доказано, значи системата върши работа. Направих си труда да извадя заслужилите личности преди 9-ти и след това, които са излезли от училище „Христо Ботев“: общо 14 професора! Значи училището също си е вършило работата. Какво в момента се обърка? Голяма част от учениците нямат мотив да учат и това е основният проблем на нашето образование. Според мен, трябва някои неща да се върнат, като например демонстрацията и опитът в обучението. Преди беше задължително да правиш лабораторни упражнения поне два пъти през срока с учениците, а учителят е длъжен да прави демонстрации и опити всеки час. Каква химия преподават сега, като в училищата няма лаборатории. Как ще им запалиш ти интреса на учениците, като не им покажеш как на практика стават нещата. Това за природните науки е просто задължително.“
Така разсъждава учителят Минко Цочев, който 32 години е влизал в час по химия и често в междучасието не е имал време да измие ръцете си от тебешира. Днес признава, че няма точен отговор на въпроса защо е така. Но все пак смята, че основен проблем са така наречените делегирани бюджети в образованието и дълбоко погрешният според него принцип, парите да вървят след ученика. А какъв точно е ученикът, на какво са го научили в училище и успели ли са изобщо да го научат – е въпрос, който на тоя етап не се разглежда. Има ученици – има пари, няма ученици – няма пари. За правата на децата и родителите също си има свое мнание, но не иска да разсъждава по него. Само си спомня как една учителка му казала: „Господин Цочев, ние с децата се разбираме, с родителите не можем“.
За „Ангел дамския“ и „Ангел женския“ и популяризирането на „нетрадиционна сексуална ориентация“ в училище
По нашумелия дебат има ли пропаганда на нетрадиционната сексуалност сред децата и трябва ли тя да бъде забранена в училище, 82-годишният учител чистосърдечно признава: не ги разбирам аз тия работи, само знам, че не трябва на децата да се объркват главите. И пак дава пример със своето родно село Остров. „В нашето село Остров, където ми е минало детството, всеки мъж имаше прякор. Това беше традиция, като една малка енциклопедия за човека. Имахме например Ангел Дамския и Ангел Женския. Ангел Дамския си личеше, че е по-така… Ангел Женския пък си беше нормален мъж, но обичаше да се събира с жените и да плете и ръкоделства.“
Смеем се на примера, но си мислим: има ли това отношение към днешното възпитание на децата в училище или не - ето как едно време, в едно малко крайдунавско село хората са решавали проблема със самоопределянето на хората, с които съжителстват – без закони и излишно теоретизиране.
Принцип, който междувпрочем важи за всичко, свързано с обществото ни и най-крехката част от него – децата. Тях трябва да ги чувстваш без излишни теории, и да ги обичаш. Както ги е обичал и продължава да ги обича нашият събеседни. Затова и на този 15 септември той пак ще докуцука до любимото училище, за да им се порадва.
Бонка Бойчева
20.09.2024 • 10:22 ч.Обичам го този мой прекрасен учител,а по-късно и колега,но винаги с респект към него.
Т.Петров
20.09.2024 • 11:21 ч.Трудно бих намерил най подходящите добри думи за човекът Минко Цочев,въпреки,че го познавам лично.От сърце,най искрено му пожелавам добро здраве и дълголетие.
Виолета Стефанова
22.09.2024 • 10:38 ч.Прекрасен учител, но преди всичко Човек. Удоволствие бе да се работи с него. Да е здрав и удовлетворен от постигнатото!
Георги Мъглов
23.09.2024 • 16:33 ч.Голям Човек. Благодарен съм, че го познавам.