0
Новият директор на Русенската художествена галерия е художничката с богата биография и международен опит Еслица Попова. Тя официално пое поста от 1 октомври 2024 година, след като впечатли с визията си за бъдещето на галерията и спечели обявения конкурс.
Еслица Попова е възпитаничка на Националната художествена академия в София, където завършва специалност „Живопис“. Изкуството е дълбоко вкоренено в живота ѝ – тя е дъщеря на именития български живописец и сценограф Петър Попов, който безспорно оставя своя отпечатък върху нейния артистичен свят. Нейното творческо пътешествие обаче надхвърля пределите на България.
В продължение на 20 години Еслица Попова живее на остров Сен Мартен – истинско райско кътче на Карибите, където не само създава изкуство, но и основава собствена галерия. През този период тя развива своето творчество в международен контекст, представяйки творбите си на престижни изложби във Франция, САЩ и България. Над 30 самостоятелни и колективни изяви свидетелстват за нейната отдаденост към изкуството и таланта ѝ да общува с публиката чрез багри и форми.
След завръщането си в България, Еслица Попова продължава да се утвърждава като важна фигура на културната сцена. През 2010 г. тя създава в Русе галерия „Приятели“ – пространство, което за няколко години се превръща в притегателен център за любителите на изкуството и среща на творци с тяхната публика.
Изборът на Еслица Попова за директор на Русенската художествена галерия бележи начало на нова ера за институцията. Със своя опит, новаторско мислене и международни контакти, тя се очаква да превърне галерията в динамичен център на културния живот – място, което да съчетава традиция и съвременност, като същевременно отваря вратите си към света.
***
Ако изкуството е необятен свят на емоции, идеи и форми, то Еслица Попова го изследва още от детството си. От баща си тя сякаш наследява не само неговия талант, но и непрестанното търсене на нови хоризонти. Днес Ви каня заедно с нея да надникнем зад кулисите на този творчески живот – изпълнен с музика, балет, живопис и мултидисциплинарни проекти, които размиват границите между жанровете.
Като културолог и историк на изкуството, не мога да не забележа колко осезаемо личният път на Еслица Попова отразява съвременните тенденции в културната сцена – стремеж към синергия между традиция и иновация. Худохничката умело съчетава визия, опит и страст, с намерението да превърне Русенската художествена галерия в жива, динамична сцена за изкуство и култура.
В разговора, който следва, ще научите как израстването сред Русенската художествена школа и творческите среди е формирало светогледа на Попова, какви нововъведения тя планира за галерията и как успява да съчетае наследството на миналото с визията за бъдещето. Това е разказ за пътя на една жена, която не само пази традицията, но и смело я развива, превръщайки културните пространства в дом на вдъхновението.
***
- Госпожо Попова, кога разбрахте, че изкуството ще бъде Вашият път?
Това беше едно естествено потапяне още от детството ми. Растях сред авторите на Русенската живописна школа, между художници, театрали, балетисти, музиканти и литератори. Четях много, свирех на различни инструменти и разговарях с най-различни творци. Никога не съм се питала какво ще правя, а по-скоро кое от всички тези неща да избера. Балетът, музиката или рисуването – всяко от тях ме влечеше. Вероятно тялото ми подсказа, че ежедневната дисциплина на балета не е за мен, както и изтощителните технически усилия, които музиката изисква, преди да достигнеш свободата на собственото творчество. Така стигнах до изобразителното изкуство. Започнах с рисуване на модели и фигури, преминах през Художествената академия. През цялото време мислех мултифункционално. Това ме доведе до смесване на жанровете – живописта и фиксираните образи започнаха да се раздвижват, да се превръщат в анимация и да търсят литературна обосновка.
- Вие сте дъщеря на известния български живописец Петър Попов, работил дълги години като сценограф в Русенската опера. За какво сте благодарна на баща си и повлиял ли е той на избора Ви на професионален път?
Като всеки човек, съм му благодарна за това, че съм родена и отгледана. Баща ми често си представяше, че съм един малък Петър Попов. Дори ми рисуваше мустаци от шоколад, когато имаше възможност. Въпреки това, мисля, че беше доволен, че има момиче, макар и с очакването да се държа „мъжки“. Сега, години по-късно, осъзнавам, че той искаше да съчетая биологичните си женски подвизи с творческото развитие. Той си отиде, когато бях на 19 години. В началото усещах свобода, защото неговият критичен поглед често ме притискаше. Това ми позволи да изляза от познатите пътеки, да опитам нови неща, да науча нови езици и да тръгна по собствения си път. Въпреки това, съм му благодарна, защото част от неговата същност е в мен. Сега съм на възрастта, в която той вече не беше между живите, често се сравнявам с него и виждам, че той е постигнал много повече в живописта. Аз от своя страна имам други търсения, но в „състезанието на 60-годишните“ мисля, че той печели.
- Къде откривате Вашето амплоа?
Навсякъде, където ми е интересно. Не се стремя да бъда най-добра в нещо конкретно, а си доставям удоволствие да опитвам различни неща и да ги довеждам до там, докъдето мога. В момента ми е много интересна обществената работа. Докато правя инвентаризацията на галерията, имам възможност да се доближа до творби, за които съм учила и които съм гледала само като зрител, без да съм допускала, че някога ще мога да ги докосна физически. Например, инвентарен номер 1 в галерията е творба на Владимир Димитров – Майстора, която като публика никога не бих докоснала. Сега имам едно интимно съприкосновение с произведенията на големи творци, което е изключително вълнуващо за мен.
- Живяла сте 20 години на остров Сен Мартен. Какво Ви отведе там?
Там ме отведе чистото любопитство съвсем спонтанно. Просто натоварихме една кола с картини и скулптори с бащата на моето дете и заминахме. Направихме една изложба и когато се продадоха някои от нещата, се оказа, че можем да си позволим да отидем да видим и Тропиците. Един наш приятел, скулптор – Тео Бонев – вече беше там и ни очакваше. Така пристигнахме в този топъл, нефилтриран свят, с много светлина и яркост и останахме там 20 години. Аз работих интензивно, смених си колорита, научих няколко езика, направих няколко изложби.
- Имали сте собствена галерия на острова. Тя функционира ли все още?
Не, не съществува откакто и аз не съм там. Галерийната дейност е едно голямо усилие на непрекъсната работа и контакти, но имам приятел галерист, който все още притежава колекция от мои работи и понякога продава някои от тях, а понякога продава репродукции.
- Можете ли да гледате изкуство като обикновен зрител, а не като професионалист?
Мисля, че съм запазила донякъде детското в мен, защото се старая да гледам изкуството непрофесионално, но сигурно неминуемо го пречупвам през погледа на галерист. Старая се да гледам на творбите на другите непредубедено и с широка душа, а на себе си – критично.
- Какво Ви мотивира да се кандидатирате за директор на Художествената галерия в Русе?
Мислех си, че ако не се впусна сега в активна обществена дейност, това няма да се случи изобщо и ще остане в сферата на хипотетичните желания. Исках от една страна да съм полезна на този град, който ме е отгледал, а от друга - да споделя целия натрупан опит, който имам от многото пътувания, срещите с най-различни култури и творци, както и чисто организационно да бъда полезна с една реорганизация на експозициите в художествената галерия. Тя разполага с много богат фонд – повече от 3500 музейни единици, ако използваме музейния жаргон. Това са картини, скулптури, графики, съвременно изкуство, фотоси, което създава предпоставка за активна динамика на изложбените програми, така че богатството на този фонд да е по-видимо за гражданите. Затова ремонтираме сутерена, което ще ни позволи да имаме 40 процента по-голяма изложбена площ от тази, която имаме в приземния етаж. Дори от тази седмица вече предствяме съвсем нова изложба в сутерена, от фонда на художествената галерия: „Двайсети век - живопис и скулптура“. Ще призная, че бях искрено учудена, когато вчера заварих близо 30 души, млади посетители от Румъния, които останаха около 3 часа в студената зала.
- Имате ли план как ще работи русенската галерия под Ваше ръководство и какво различно да очакваме от вашия мандат?
Още от следващата седмица в освободените зали в приземния етаж ще бъде подредена голяма, много престижна изложба на Русенската живописна школа. Това са авторите от 80-те и 90-те години на миналия век, с които Русе е станал известен като град на художниците и заради които вероятно е останала традицията от края на 20 век да се правят Северобългарските изложби. А точно заради тези изложби през 1979 г. е построена тази зала, която днес наричаме Художествена галерия – Русе. Това е първото събитие, което ще се случи, освен отварянето на цялата сграда за видими изложби. Освен това, заедно с прекрасния екип на галерията искаме да се фокусираме върху работата с младите хора. В момента имаме съботно ателие за работа с деца и смятаме да разширим този формат. Мечтая да създадем курсове по цифрови изкуства, роботика, анимация, свързани със скулптурата и театъра. През 2025 година се надявам тези инициативи да стартират.
Програмата ни включва и множество изложби. По време на традиционните Мартенски музикални дни ще ни гостува Джордж Барбар – един много силен и активен автор от Берлин, който е завършил London School of Design. Ще се проведе и съпътстващият конкурс за съвременни автори, който тази година ще е журиран. Обмисляме успоредно с него в голямата зала на галерията да представим мащабна част от колекцията ни „Музика“. След месец март изложбите ще продължат с голяма самостоятелна ретроспективна изложба на Стефан Кацаров – доайенът на русенската живописна школа, която ще го представи в неговата пълнота. Той не е правил изложба в Русе повече от 10 години. След него е юбилейната изложба „100 години от рождението на Петър Попов“. Василка Монева, която също е юбиляр, ще подреди своя експозиция. Следват Иво Ботев с неговите фотографии, както и съвременно изкуство и инсталации през септември.
Ще има много интересен конкурс „Младата българска живопис“ през октомври. Русенският художник живописец Даниел Дянков става на 60 години и ще има голяма изложба до 15 юни. Последното тримесечие от годината ще бъде заето от традиционния миниарт. През цялата година ще имаме и представяния на книги на русенски автори. За Нощта на музеите съм поканила няколко души, сред които една поетеса и DJ, който е художник. Вярвам, че галерията трябва да е сцена за идеи, за разговори, за приятелства и апелирам към всички, които искат да използват пространството на галерията, да дойдат при нас.
- Как подбирате артистите и експозициите, които представяте? В този контекст, по-лесно ли е да работите с млади, все още начинаещи автори, или предпочитате вече утвърдени и известни творци?
Много обичам да смесвам всичко. В момента тече една изложба, част от която са и произведения, откупени или подарени на галерията през последните 3-4 години. Представете си, че това е една еклектична колекция, която жанрово е много различна, тръгва от рисунката, стига до скулптурата и до инсталацията и естествено има доста живописни неща от различни автори. На централната стена обаче, има наредени автори, които, когато видяха, че творбите им са точно там, казаха: „А, аз не съм за там!“. Питам: „Защо да не си? Аз съм решила, че си за там.“ Отговарят: „Аз не мога да бъда до другия автор, защото той е велик!“. Да, той е възрастен, той е добре познат, той е с реноме. Но това е без значение, когато творбите са с един подход. С този пример искам да илюстрирам факта, че при нас единственият стандарт за селекция, е качеството на работа.
- За никого не е тайна, че състоянието на сградата на Художествената галерия е повече от тъжно. Още по-тъжно е, че десетилетия местната управа затваря очите си за това, а изкуството е принудено да функционира в мизерни условия. Имате ли визия как този абсурд да бъде прекратен?
Този въпрос беше на дневен ред, още когато кандидатствах за позицията. Кметът Пенчо Милков, както и заместник-кметът Енчо Енчев, ме увериха, че мога да разчитам на тяхната пълна подкрепа за всичко, включително и за дългоочаквания ремонт на сградата. Г-н Милков се е качвал на покрива, както и аз многократно, това е мое любимо място, то е силно вълнуващо като архитектура. Наясно са с проблематиката и имат воля за промяна. Има и спечелен проект, а в момента тече процедура по финансиране. Силно се надявам, че тя ще приключи през 2025 година, както бях уверена. Така, че през 2026 година, а дори и по-рано, в края на 2025 година, би могъл да започне реалният ремонт. Все още обаче галерията не е приета като страна във взаимоотношенията между финансиращите органи и фирмите – изпълнители. Аз ще продължавам да обяснявам на властимащите, че ние, работещите експерти в галерията, сме страна, защото най-добре знаем от какво има нужда сградата и как би трябвало да функционира. Очаквам да бъдем запознати с идейните проекти, когато има такива, да ги обсъдим, за да може функционирането на цялостната дейност на галерията да бъде вписано в архитектурата. Освен изложбените зали, освен пространствата за хранилища на произведения на изкуството, ни липсва реставрационна стая със съответните условия, а всички знаят, че реставрационната работа е непрекъсната. В момента тя се извършва от наша колежка във Видинския исторически музей, както и в Софийската художествена академия. Така, че бихме спестили не само много средства, имайки такъв реставрационен кабинет, но и колекциите ни биха били в много по-добро състояние.
Все още не съм виждала идейния проект на арх. Ралица Панайотова, който може би трябва да се обнови, защото е правен преди няколко години. Настоявам обаче да се чуе гласът на експертите, работещи в тази болна сграда, защото ние сме хората, които сме наясно какво ни трябва. За да влиза публиката спокойно в галерията, както и да има поток, който да минава през сувенирния магазин, трябва да се измисли така нареченият в архитектурата и дизайна parkour – една пътека, която първо да влиза през мястото за продажба на билети, а на финала да излиза през сувенирния магазин. Това са детайли, които е необходимо да бъдат уточнени с нас, но засега не сме стигнали дотам. Техническите работи са много и се надявам на добрата воля и на желанието на нашите градоначалници да направят това, което са направили техните предшественици в 30-те и 40-те години на 20 век, когато се е създавала тази галерия. Разбира се, по време на ремонта изложбите и планингът на галерията няма да спрат. Ние сме намерили и продължаваме да сме в преговори за алтернативни пространства както в града, така и наоколо, така че изложбите ще се случват.
- Има хора, които чудесно си живеят без изкуство, както и такива като мен, които чудесно си живеят без футбол. По какъв начин смятате да подходите към тях, за да ги образовате и привлечете в галерията, имайки предвид, че живеем в страна, в която попфолк културата е на почит?
Тръгвайки дори от класическия етикет на едновремешната лютеница „Хоро“ по едноименната картина на Мърквичка, си мисля, че ако има голям, общовалиден повод за всички жители на Русе, бих могла да направя мащабна изложба, която да съдържа и Мърквичка с неговата картина в оригинал, както и други исторически, но естетически силно издържани художествени произведения. Така хората ще могат да открият в лицето на изкуството съкровището, което имат в собствения си град и което е на тяхно разположение. Вероятно един от начините да привлечем хората, е да отворим широко вратите си за тях и да ги поканим вътре. Много ми се иска да имаме и кафене към галерията, за да могат посетителите да поседнат, да поприказват, да разгледат, да се видят с приятели и да прекарат приятно време при нас. Това също е един от архитектурните моменти, които трябва да се решат заедно с останалите неща.
- Много от съвременните музеи и галерии по света обхващат приоритетно детската аудитория, правейки лекции по история на изкуството за деца, организирайки специални дни, в които пространството е отворено за тях, запознават ги с артисти, творби и художествени стилове. Мислите ли и в тази насока, защото е вярно, че когато човек от малък е възпитан да познава, обича и цени изкуството, той ще го търси в живота си и като възрастен?
Подобни занятия с деца имаме през зимния период всяка събота от 14 до 16 часа, а през лятото и пролетта правим курсове и обучения, които се провеждат през целия топъл период. А за да привлечем общности, които никога не са имали съприкосновение с изкуство, обмисляме тази година да отидем по кварталите на града с видео инсталации, които да представяме по калканите на блоковете. Вече сме си избрали определени точки на прожекции. Децата и младите хора са много важна публика за нас. Всяка година работим по два проекта – единия с Община Русе, а другия с Министерство на културата. Тази година пак ще кандидатстваме и се надявам, че ще бъдем отново одобрени и от двете институции, за да можем да работим много активно с младежката аудитория.
- Въпреки всички предизвикателства в работата Ви, колко често Ви се случва да си казвате: „Добре, че работя това, а не нещо друго“?
Ако не работех това, щях да съм сама в ателието. Но това усещане все още не ми липсва. А самият глагол „работя“ не се отнася много до мен. По-скоро бих казала, че това, с което съм заета, е вътрешен импулс, необходимост и желание да се случват нещата.
- Има ли пазар за изкуство в България?
От позицията на годините си вече разбирам, че пазарът представлява съвсем друг свят, различен от гледането и разбирането на изкуството, от културологичните и цивилизационните натрупвания. Той е успоредна вселена, която има собствени закони. И да, пазар винаги има, независимо от неговите характеристики. Но аз гледам на изкуството като на един непрекъснат поток от канализиране на нечувства на автори, които трябва да оживяват в света на изкуството и на които трябва да се подава ръка по всякакъв начин.
Напиши коментар