0
От кореспондента на БНР в Израел Феня ДЕКАЛО специално за в. „Бряг”
Двуетажна къща с голяма (за израелските мащаби) градина в един от сателитните градове на Тел Авив - Ришон ле Цион. Озовавам се тук след като прочетох покана, поместена на една от българо-израелските землячески групи в Интернет. Тя е отправена към бежанците от кибуците край Газа, където на 7 октомври бе извършен погром от Хамас. Точно преди един месец, на 7 октомври, събота, терористите успяха да преодолеят граничните заграждения и започнаха клане на едва събудилите се, в 6.30 сутринта, хора.
Но поканата е и към бежанците от крайграничните градове край Ливан - на северната граница на Израел, които са напуснали градовете си, прострелвани с гранатомети и противотанкови снаряди от терористите от Хисбула. Има улучени и срутени многоетажни сгради.
Горният етаж на дома, в който попадам, ще бъде предоставен безвъзмездно на бягащи от ракетите. Не че и до Ришон ле Цион не достигат някои от тях, но районът е по-малко опасен от крайграничните, а и има цели 2 минути между чуването на сирената и стигането до скривалището. То е в мазето. Стаите се големи. Кухнята е долу, но могат да направят график кога кое семейство да я ползва.
В графика, на опашката от чакащи, е и домакинята Стела Варон. Нисичка и пълничка, жената работи като социална работничка в комплекс от защитени жилища. (Това са блокове само за хора от третата възраст, в които всяко семейство живее в отделен апартамент, но имат общи чистачки, перачки. Ако искат, могат да се запишат на стол, (цената на храната влиза в наема), да поръчват също така „включени в цената“ билети за културни мероприятия: опера, театри, концерти. Стела обяснява, че като социална работничка всеки ден прави обход и съобщава на техниците, ако нещо в дома е повредено, на лекарите, ако някой не се чувства добре или е решил, че лекарствата му не са подходящи. Изслушва оплаквания, спомени, молби да напомни на близките да дойдат да видят старците и др.
Стела сравнително скоро се е изселила от България. Но достатъчно отдавна, за да отгледа сина си в Израел, който вече е отишъл войник. Точно по време на една от поредните военни акции в Газа момчето е получило тежка рана. Засегнат е бил гръбначният му стълб. За щастие, лекарската прогноза, че ще остане жив труп, не се е сбъднала. Той се движи, макар и в инвалидна количка. Затова горният етаж на къщата, строен за него, сега е празен.
Един ден, когато е ходила все още да се грижи за момчето си в болницата, Стела среща на автобусната спирка разплакана жена. В началото помислила, че е загубила близък и й изказала съболезнования на иврит. Но жената казала на български, че не знае езика, нито някой друг. Разговорили се. Българката разказала, че сутринта пристигнала със самолет от България - довела сина си, болен от рак, за лечение в израелската болница. Мислила, че може да нощува при него, но от болницата й казали, че трябва да напусне стаята, защото болните трябва да спят. И жената останала сама на улицата. Всички пари, които била събрала, отишли за болничната стая и лечението… Стела я поканила да поживее в тяхната къща. Дори й намерила работа, колкото да събере пари за билети за връщане.
Така от уста на уста се понесъл адресът й и в дома й понякога започнали да отсядат и други близки на болни, лекуващи се в Израел. А сега, по време на войната, социалната работничка е решила да приюти бежанци.
Един месец след началото на войната, все още няма желаещи за жилището й, казва Стела. На бежанците предлагат хотели в центъра на страната и в такива прекрасни курорти като Мъртво море и Ейлат, където няма бомбардировки. Но там местата свършват. Не всички хотелиери са готови да предоставят сградите за хуманитарни нужди, а и те не са пригодени за дългосрочно живеене.
В последно време на бежанците се предоставят парите, отпуснати от военното министерство, и те сами трябва да намерят къде да живеят, да се хранят, да водят децата си на училище, а старите хора да се запишат в поликлиниките. Общо им дават около 50 евро на ден за всичко. При Стела поне за квартира, за ток, вода и интернет няма да плащат.
Социалната работничка почти не помни българските си баби и дядовци, които са умрели млади. Родителите й са се родили в края на четиридесетте години на миналия век, т.е. след края на Втората световна война. Единият й дядо е бил партизанин. Неговите родители са били въдворени в единствения концлагер от фашистки тип в България – в Сомовит. (След това са ги преместили в Кайлъка край Плевен). Разказвали са й, че в лагера бил инсцениран пожар, като предварително са заключили вратите на една от бараките. Обитателките са изгорели живи. Баба й, за щастие, не е била сред жертвите.
По-интересна е историята с другата баба на Стела, чието име тя носи. Семейството й е било изселено в Русе. В наредбите за изселването на евреите специално било подчертано, че те нямат право да наемат квартири в български къщи. Оставало да търсят подслон в домовете на други малцинства: турци, арменци, цигани, власи. Когато пристигнали в Русе, било късно и всички такива квартири били заети. Чули, че в болницата не достигат санитари. Дядото на Стела бил в еврейски трудов лагер (работел в строителството на шосета, без заплащане, от ранна пролет до късна есен), но баба й предложила труда си като санитарка, въпреки че имала висше образование като филоложка. Така си намерили квартира в мазето на тогавашната русенска болница. Изглежда страхът къде ще приюти децата си е бил много силен за бабата на Стела, затова тя й завещала никога да не оставя човек в нужда на улицата. От нея запомнила максимата, че да подадеш ръка за помощ на човек в труден час, все едно два пъти си му помогнал. Стела и досега съблюдава тази заръка, въпреки че тогава е била малка и смътно си спомня баба си.
Напиши коментар