Разтърсващ коментар на Константин Тренчев, вижте! /Продължение 2/

Считаме, че човекът е единственото същество, осъзнаващо факта, че живее, но и факта, че животът е краен в една безкрайна вселена. Това драматично противоречие между безкрайността на света и крайността на битието поражда нуждата да намерим смисъл, за да живеем, знаейки, че това ще продължи само определено време. Неолиберализмът ни предложи религия, изразяваща се накратко с догмата купувайте, консумирайте, взимайте заеми и пак купувайте, защото в това е смисълът. Няма Бог. Всичко е позволено.

Неолиберализмът ни предложи и храмове за поклонения огромни молове и скъпи бутици, предложи ни и новите светии, защото не може религия без светии - мерцедеса, iPhone-а, BMW-то и дрехите Версаче. Но се оказа, че човек е по-сложно устроен, че освен материални, има и духовни потребности. Оказа се, че човек иска да запълни тази духовна пустота, която нямаше с какво да запълни неолиберализмът. И след 30-годишно съществуване този модел вече се оспорва, осъзнато или неосъзнато. Духовната пустота крещи да бъде запълнена с духовни ценности. Вече се предлагат нови рецепти. Аз не мога да кажа дали те ще успеят. Като "Сириза" в Гърция, "Подемос" в Испания. Но това са симптоми, че нещо се променя. Дали това е правилната рецепта, дали ще успее "Сириза" или "Подемос" е друг въпрос. Важното е, че необходимостта от промяна е явна и че дори архитектите на неолибералния модел, които скоро бяха събрани в Давос, Швейцария, с право се страхуват от света, който са сътворили. Дори те признават, че нещо трябва да се промени, защото добре осъзнават, че е невъзможно да има спокойствие в един свят и за тях самите, при положение че 1% от световното население притежава почти 50% от благосъстоянието на планетата. И с всяка изминала година този 1% придобива още повече за сметка на другите. Тези световни олигарси са пред голямо изпитание, мнозина от тях си дават сметка, че ако неравенството продължава да се задълбочава в обозрим период ще има конфликт, в който тяхната сигурност не е гарантирана и обмислят промени. Другият вариант е алчността да надделее над инстинкта за самосъхранение и да се опитат да удържат модела с цената на насилие. Както много правилно го е казал народът: Дано не ти се налага да изпиташ гнева на търпеливия!

В т.нар. стара демократична Европа тече още един процес, който дори да се премълчава в името на т.нар. политическа коректност и политическо коректно говорене, вече не може да се прикрива. Страшната истина е, че тече процес на подмяна на коренното население в Европа. И атентатът в Париж, който разтърси преди месец света е ярка илюстрация. Нахлуващите от Африка, Близкия Изток и Азия човешки маси в голямата си част са необразовани, носители са на неевропейска култура и с огромен демографски потенциал. Практиката показва, че те не приемат европейските ценности, а искат да наложат собствените си на европейска територия. Ако не се вземат сериозни мерки и не се намери правилно решение, този процес рано или късно ще доведе до граждански и религиозни войни на европейска територия. И това, което се случва сега в Сирия, Ирак, Либия, Афганистан, Мали, Судан, Нигерия скоро ще се случва и на нашия континент.

Няколко думи за другия фундаментален процес, който тече и който има не малка вероятност да доведе до изключително драматични промени, свързани с цената на стотици хиляди жертви. Един процес, който, ако надделее разумът, има вероятност да не се развие толкова трагично, колкото се очертава. Имам предвид оспорването на еднополюсния модел, който се наложи след падането на Желязната завеса. В света винаги е имало за отделните държави силни и слаби периоди, империи са се раждали, империи са загивали. За много от тях четем само в учебниците по история. През 20-ти век различни страни носеха и си оспорваха палмата на първенството. Държави, които се считаха за изостанали, слабо развити, макар и наследници на древни цивилизации, намериха работещи социално-икономически модели, световната икономика претърпя драматично преразпределение. Тези нови силни и уверени в своето бъдеще и перспектива държави започнаха да настояват за все по-голяма самостоятелност и за по-голяма роля в глобалния свят. Ако вярваме на някои статистики, дори икономическият лидер миналата година беше сменен и вече е в Азия, не в Америка. В тази очертала се конфронтация, която за съжаление, като че ли се засилва, ние не можем да останем настрана. Трябва да бъдем безкрайно разумни, безкрайно дипломатични, за да може запазвайки достойнството си да намерим своето място между по-големите.

В заключение, искам да кажа следното, много от нас са вече хора, наближаващи т.нар. средна възраст. Наричаме я средна за наше успокоение, може би, с надеждата, че сме на жизнения път в средата. Де да беше така... Но през тези години, за които храним спомен, видяхме как се променят нещата. Много от нас помнят времето, когато не се заключвахме или се заключвахме, но оставяхме ключа под саксията или изтривалката. Когато хората се събираха със своите съседи, а сега дори не знаем и не се интересуваме кой живее в съседния апартамент. Същевременно, пред очите ни се разви невероятна технологична революция. Може да отидем където си искаме по света, да говорим по GSM-а, с когото си искаме. Тази технологична революция е съпътствана от чудовищна морално-нравствена деградация. Трудно е да се обясни съществуването на толкова противоположни процеси.

Иска ми се, в заключение, да ви цитирам едни размисли на Джордж Карлин, който се е опитал може би чрез сатирата да се обгради със стена, за да понесе по-леко духовната пустота, която ни заобикаля. В едно писмо, което му приписват, възможно е да не е негово, важен е смисълът, а не авторството. В това писмо между другото се казва: парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но се радваме по-малко. Имаме по-големи къщи, но по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече медицина, но по-малко здраве. Харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често. Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане. Времето на големите мъже и дребните души, на лесните печалби и трудните връзки. Това е, което ни казва Джордж Карлин и ни съветва - да отделяме време да се обичаме, да намерим време да си говорим и да имаме време да споделяме всичко, което имаме да си кажем, защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

Край