0
Шепа хора владеят по-голямата част от земята и обират лъвския пай от евросубсидиите. Образованието отдавна загуби уникалния си исторически статут. Българският учител - обект на унижения, насилие и подигравки, е на последното стъпало в образователната система. Само 3% от учителите са до 30 години. Всяка година 15 000 деца напускат училище. Здравеопазването продължава да бъде недофинансирано. За последните 6 години 3 000 български лекари са напуснали страната. Българският народ е най-болният в Европа. Стотици хиляди от населението реално нямат достъп до системата. В много райони на страната работещите на практика са поробени. При липса на алтернатива за друга работа, са обект на ежедневни гаври и издевателства. Действащото и ефективно трудово законодателство, което защитава работещите, е мит. България е страна с най-бързо топящото се население в света. Демографската катастрофа заплашва националната ни сигурност, националното стопанство, пазара на труда и пенсионната ни система. Групите от маргинали и лица с дегеративни отклонения нарастват застрашително и са извън контрола на властта. Налице е духовен, морален, нравствен, физически разпад и разложение, непознати досега в историята ни. Българската православна църква не може да се избави от комунистическото наследство. Тя е сериозно отслабена и в невъзможност да изпълнява вековната си пастирска мисия.
Преди няколко дни една журналистка ме запита: Къде отидоха хората от милионните два митинга на Орлов мост? Тъжен отговор мога да дам. Една част от тези хора емигрират в чужбина, друга - по-голяма част емигрира в себе си, затвори се, разочарована, обезверена. В началото вярвахме, че демокрацията е нещо, което е буквално на една ръка разстояние. Ние мечтаехме за промяна, а не знаехме как да я осъществим. Други обаче се бяха готвили сериозно, отпреди 10 ноември, защото в крайна сметка един от основните компоненти на демокрацията е различната форма на собственост. И най-големият въпрос от т. нар. демократичен преход беше да се промени тази собственост. Тя се промени... Дори в промяната надминахме и развити демокрации, където процентът държавна собственост е по-голям от този, който е днес в България. Ние искахме да се промени собствеността, но въпросът беше не дали да се промени, а как да се промени. И тук е големият проблем. Оказа се, че тези, които се бяха готвили, успяха да прокарат своя сценарий, може би не на 100%. Попречихме, където можахме и доколкото можахме, но в общи линии нещата се развиха по техния план. Собствеността попадна в ръцете на хора от БКП - най-вече номенклатурата и нейните разклонения, както и в ръцете на техния авангард - Държавна сигурност. Днес наричаме тези хора "назначени капиталисти". Други им казват "комсомолски капиталист". И двете квалификации са верни. В огромната си част тази собственост бе придобита, да не кажа подарена на безценица, остатъци от нея днес се виждат из цяла България. Навсякъде стърчат самотни колони, защото хората, които взеха собствеността по един нечестен, несправедлив, непрозрачен начин, не знаеха как да я управляват, не желаеха и нямаха средствата да инвестират и да я обновят, да не говоря за тяхното отношение към хората, свързали съдбата си с тази собственост като наемни работници. Поставиха се всякакви пречки пред сериозни западни компании. Твърде малко такива бяха допуснати и придобиха собственост в България. А една част инвестираха и днес все пак има, макар и броящи се на пръстите на двете ми ръце, предприятия, които смело могат да се сравнят с техни аналози от свободния свят. Срещал съм се с много от министър-председателите след тази фундаментална промяна в България и съм се опитвал да ги убедя, че въпреки всички допуснати грешки, все пак държавата има права да проконтролира какво става с тази собственост, да се заинтересува дали се изпълняват подписаните договори, като обещана инвестиция, като обещана социална програма и ако не се изпълняват, а това е почти повсеместно, поне да се накажат неточните, неизрядните нови собственици. Така, както например, постъпваха с тях в една съседна страна - като Сърбия. За много от случаите се оказа, че вече е изтекла давността. Общото оправдание беше, че това е много трудно, много са обтекаеми договорите, нищо не може да се направи. Така и този процес мина и замина, виновни няма. И се заговори за реиндустриализация. Но по мое дълбоко убеждение, докато не си отговорим на въпроса защо и кой допусна деиндустриализацията, да се говори за реиндустриализация е просто нелепо и нелогично. Всички имат вина за това, което стана, включително и ние, разбира се, всеки един от нас, с това, което направихме, а още повече - с това, което можехме, но не направихме. Хората останаха с чувството, че са излъгани, ограбени и измамени. И другите държави от Източния блок минаха през тази фундаментална промяна, но докато заводите Шкода в Чехия бяха приватизирани от "Фолксваген" и сега "Шкода" е една от най-търсените коли, гигантът на българската металургия "Кремиковци" беше приватизиран от Валентин Захариев и в момента стои като безмълвен паметник на север от София. Тъжно, много тъжно...
Мъчително е да продължавам тази трагична констатация, невъзможно е да се върне времето, да се поправят грешките, да се запълнят пропуските. Ще спомена само още нещо, което тежко разочарова. Започнаха опити за пренаписване на историята. Все пак 26 години не са толкова дълъг период, не всички, които помнят началото не са вече между нас. Подобни опити за пренаписване на историческата истина, е жалък и недостоен, защото зад пренаписването на историята, тези, които го вършат, крият собствения си позор и лицемерие.
Да кажем и няколко думи за това, което ни заобикаля и от което не може да се защитим, а именно световните тенденции, които особено в последните няколко години започнаха да се открояват съвсем отчетливо. В момента са ясно очертани две световни тенденции катастрофата, не кризата, на неолибералния модел и до голяма степен свързаното с него, но все пак ясно отличимо оспорване на еднополюсния свят. Развитията по тези две направления оказват силно влияние върху случващото се и предстоящото да се случи в България, и колкото и да е силно нашето желание, тази горчива чаша няма да ни отмине. Прекалено сме малки и прекалено близо до епицентъра на събитията, за да храним илюзии, че тези драматични развития няма да ни се отразят.
През миналия век лявата алтернатива в нейната комунистическа крайност не се състоя. Не можеше и да се състои, защото това беше една дълбоко лицемерна и подвеждаща идеология, заблудила стотици милиони и звучаща най-просто като рецепта "да вземем, от който има и да дадем, на когото няма". Това е една невъзможна рецепта, защото чувството за притежание е биологично чувство, следователно, първично и по-силно от разума. Дадоха се десетки милиони жертви, за да се наложи този модел. Не се получи, а и нямаше как да се получи. След което се отиде в другата крайност. Т. нар. неолиберален модел, в който от 80-те - 90-те години на миналия век, се виждаха решения на всички въпроси, катастрофира твърде бързо. Като всеки модел и неолибералният имаше своята религия, своите храмове за поклонение, своите светии. В рамките на някакви 30 години, което е миг в историята се оказа, че това не е моделът, който може да осмисли живота на човека, защото за разлика от четириногите ние осъзнаваме четвърто измерение времето, и искаме да осмислим това време.
/Следва/
Напиши коментар