0
Найден Тодоров: За мен Русе е… вълнуващо завръщане вкъщи
Подзаглавие
Първото ми стъпване като диригент на русенската сцена за Мартенските музикални дни беше преди 19 години. Докато ние сме се променяли, и времето ни е променяло, само Фестивалът е все тъй непокътнато млад, спомня си днес Маестрото
В каре:
„Найден Владиславов Тодоров е български тромпетист, пианист, композитор и диригент…“- това са сухите щрихи на „многознаещата“ Wikipedia към една мащабна личност и творец, срещите с когото за мен специално са били извън схоластиката на матричната рутина. Или на желанието да подредя набързо, нека да го наречем, „прилично интервю“, с поредния разговорлив събеседник.
Повярвайте ми, Найден Тодоров не е просто благодатен „съучастник“ в едно интервю за екстравагантна лакърдия, или пък мъчно разгадаем професионалист до „мозъка на костите“, с когото разговорът не върви благодатно… Този човек е много повече от една, две или три вселени. От едно, две или три преживявания в оркестровата зала, докато гледате емоционалното му дирижиране. Или докато пиете чаша горчиво кафе в кафенето „Лове“- каква русенска абстракция само!!! - на пл. „Света Троица“, където, докато беше директор на Русенската опера, се здрависах за първи път с него…
А иначе, с диригента и човека Найден Тодоров тогава, в онази причудлива русенска пролет на 2017 година, в споменатото кафене, просто добавяхме нови щрихи към културния и музикален „летопис“ на Малката Виена - Русе- безхитростен, но енигматичен и за мен, и за него град, който, в дух със заразния, но симпатичен „русчуклийски македонизъм“ бих нарекъл „българския музикален Йерусалим“. Съкровено човешко обиталище/ habitats на брега на Дунав, в което класическата музика и музикалната култура са на неприкосновен пиедестал у всички поколения. Патината на времето само добавя блясък към това особено присъствие на музиката, съхранява я от изкушенията на модерността, за да не се разтвори безследно в технологичното кресчендо на съвремието.
След почти една дузина години запомнящо се и знаково присъствие на дунавския бряг, именно през 2017 г. Маестрото потегли към друга творческа „дестинация“- Софийската филхармония. Радвах се и го поздравих, когато спечели конкурса. Чухме се, или си писахме, и когато за втори път, мисля че беше вече май 2019 г., той спечели отличието „Музикант на годината“ в национална анкета на предаването „Алегро Виваче“ на програма „Хоризонт“. С момичетата от музикалната редакция на радиото стискахме палци - искрено искахме Найден Тодоров отново да вземе наградата, защото беше заявил и вече беше „защитил“ по недвусмислен начин визията си и новаторските си подходи към модерната филхармоничната отлика на най-титулувания български оркестър. И тогава русенци масово го подкрепиха в интернет платформата и гласуваха за него, за да получи високото признание.
Разговорите ми с Маестрото, докато администрираше и музицираше в Русенската опера ( 2005- 2017), бяха и си остават преживяване от високия регистър на емоцията. На предизвикания размисъл, на „култивирането“ на едно много особено чувство за откритост и неприкосновена дълбочина в споделянето.
И друго, съвсем немаловажно - от тези общувания непременно научавах по нещо ново, непознато, много истинско, което ме е поразявало с остротата на онази особена, найдентодоровска наблюдателност - може би по природа дадена му от Демиурга. И в същото време някак по-различна, божествена дарба да вижда света неконвенционално, да го пресъздава за околните чрез музиката и дирижирането си. И да не се щади в умението да общува и да разказва увлекателно.
Затова няма да изреждам с педантичността на всезнаещите платформи познатите неща от житието и битието – професионално и лично - на Найден Тодоров. Можете да ги проследите с няколко кликвания в google - ще останете изумени от „мащабите“ на неговото наистина всеобхватно присъствие в социални мрежи, електронни медии, сайтове, проекти, цитати, клюки – добронамерени или неверни. С две думи, ако искате, може и с „водопад“ от думи, този невероятно надарен българин и музикант не може да бъде сравняван дори и със самия себе си…?! И, както призна Маестрото при последната ни среща на 64-тия фестивал „Мартенски музикални дни“, 2025, за него музиката - класическа или модерно интерпретирана - винаги е и ще бъде предизвикателство, любопитство и енигма. С подобно усещане си заслужава да се живее в хармония, за да е „живеенето“ достатъчно интересно и съдържателно.
Ето така поемаме към същността на разговора. Желая Ви приятни емоции с Маестрото.
***
- Маестро Тодоров, какво е за Вас фестивалът „Мартенски музикални дни“ – вече като човек и професионалист, пребродил много други и много нови музикални друмища, срещнал в тези си „преображения“ невероятни музиканти. Минал и през нови професионални предизвикателства?
Н. Тодоров: За мен Фестивалът винаги е бил и продължава да бъде голямо преживяване. А идването ми в Русе всеки път е като завръщане вкъщи. Нещо, за което съм изключително благодарен – и на съдбата, и на русенци, защото те отново ме поканиха със специална задача. За мен е чест, че дирижирах откриването на форума с оркестъра на Русенската филхармония. Да, това наистина е специално, с този оркестър имаме дълга, много лична и истинска история. Не мога да го кажа само ей така, че просто съм неизмерно щастлив. През 2025 г., в една изключително натоварена за мен творческа програма, откривам и Русенския музикален фестивал – за толкова години- за втори път. Запомнящо е! Първото ми стъпване като диригент на русенската сцена, за откриването на това събитие беше, струва ми се, преди 19 години. Това е сериозна дистанция във времето. Докато ние сме се променяли и времето ни е променяло. Само Фестивалът е все тъй непокътнато млад. Взимал е енергия и талант от участниците, давал им е от своето обаяние. Обогатявал е поколения русенци с досега им до класическата музика и до големите, световните имена в нея. Какво по-хубаво от това. И как да кажа - това наистина е голямо преживяване - за пореден път в Русе, за пореден път е вълнуващо. Изключително знаково в творческия ми календар през 2025 година.
- А има ли нещо знаково във факта, че именно с русенските филхармоници, и със световни солисти, като Александър Ситковецки и Андрей Йоница, „работихте“ над концерт за цигулка, виолончело и оркестър на Йоханес Брамс. Поправете ме, ако греша, но творбата на германеца от времето на Романтизма е знакова и носи „щампа“ - 1887 година. А ние чухме и преживяхме тази музика в първата четвърт на 21-ви век! Като прибавим партитурите на фамозния славянин Дворжак, Симфония №9 Из новия свят, концертът наистина беше предизвикателство в нашия „нов свят“…
Н. Тодоров: Най-напред - тези музиканти, солистите, са изключителни. Веднага, още след първата репетиция с тях - се замислих, че стигнахме много леко до хармония в изпълнението на концерта. И оркестърът, и солистите, и диригентът – бяхме в особена „спойка“, макар и всеки да имаше своя трактовка на това, което трябва да се изсвири професионално на сцената. Магията не е в създаването на продукта. Ние го имаме готов от гениални композитори. Ако трябва да го кажа на по-обикновен и разбираем за масовия потребител на музика - магията е точно в това съвременно звучене и перфектно музициране, пресъздаване, „преосмисляне“ на оригинала. Говоря за общочовешкото, гениалното внушение и присъствието на музиката в този концерт, които са над епохите и над времето. Точно това усещане прави непреходна класическата музика.
- Как е възможно тогава да „смиламе“ подобна музика – твърде грубо е сравнението, но сякаш е точно, - за да ни въздейства едно произведение от романтизма по разбираем начин два века по-късно?
Н. Тодоров: Лично за мен Брамс е изключително важен композитор. Именно защото е емблематичен представител на романтизма. И точно поради тази причина романтичните композитори са някак много разбираеми и „смилаеми“- в добрия смисъл на думата, за българските музиканти. В български оркестър да се работи романтична музика е фантастично, благодатно. Романтичното е в душевността ни, разбираемо е, и ни допада на темперамента. Българинът е романтик дълбоко в себе си – в много посоки и навсякъде в служението си на духовната ни история и култура. За това имаме ярки примери. Ние много често в България свирим Брамс, примерно като Чайковски. Важно е да свирим тази музика, защото тя ни учи на стил в музицирането, в разбирането на музиката като усещане и като нещо, което надгражда. Това е стил, който после прехвърляме в живота. И тази музика, колкото и претенциозно да прозвучи, става част от начина ни на живеене, на светоусещане и разбиране за хармония, за човечност, за приемане на красивото и за пренасянето му в реалния свят, в ежедневието, колкото и напрегнато да е то. . .
- Приемаме, че романтизмът е част от творческото „кредо“ на българските музиканти?
Н. Тодоров: Точно така. И музикантите в Русе превъзходно, перфектно могат да изсвирят романтичната част от оркестровия репертоар. За къде е един оркестър, ако не може да изсвири титаните на романтизма. У нас в това отношение нямаме проблеми. Българската школа има прекрасна традиция и ние я дължим на поколения талантливи музикални педагози и стотици изпълнители, работили и работещи в класическите оркестри, където все още са оцелели, разбира се. Русе е съхранен непокътнато от тази гледна точка.
-Защо определяте като знаков концерта за откриването на тазгодишните „Мартенски музикални дни“?
Н. Тодоров: Този концерт и работата ми с русенската филхармония е знаков за мен, защото е свързан с най-хубавия период в класическата музика – именно романтизма, който вече споменахме. Романтизмът е период, в който класическата музика вече изцяло е в, така да се каже, свои води. Големите, красивите неща в тази музика са създадени. След като имаме фундамента, композиторите романтици се впускат да пресъздават своите чувства и правят партитури-шедьоври. В същото време има и нещо друго - Брамс и Дворжак са двама представители на една и съща епоха, които обаче имат своите специфики и различия. Брамс е възприемал себе си като наследник на Бетовен. А в музиката на Дворжак, колкото и странно да прозвучи на някои, отвсякъде се чува, че това е преди всичко славянски композитор – обгръщат ни широта, светлина, доброта и дълбочина на чувството. И за българските оркестри винаги е голямо предизвикателство да свирят тази комбинация - между Брамс и Дворжак. Мисля не, а съм сигурен, че се справихме блестящо.
- Какви са подходите ви, докато работите на гастрол, с нов оркестър?
Н. Тодоров: Когато започна да работя с даден оркестър, аз търся силните качества на общността. И докато репетираме и извайваме детайлите, докато усещам музикантите и цялостното звучене на оркестъра, се старая да „напипам“ силните качества на тази, нека да я наречем „оркестрова индивидуалност“. Защото всеки оркестър си има физиономия, вътрешна енергия, някаква особена, само негова тоналност- именно нея се опитвам да доловя, да я надстроя, да прибавя моето виждане - моментното ми усещане за творбата, за да я изградим по съвършено нов и в същото време непоклатимо свързан с оригинала вид. В добре изработено, премислено звучене.
- Разочарован ли сте, ако не успеете да постигнете подобна хармония?
Н. Тодоров: Стилът и оркестровите качества на всяка филхармония/ музикален състав са различни. Силните качества на различните оркестри не винаги съвпадат с предварителните представи и очаквания на диригента. Трябва да се вслушам внимателно, да се „вгледам“ в дълбочината на цялостната интерпретативна способност на музикантите и да потърся космополитната мощ на оркестъра - ако я притежава, разбира се. За да мога да работя спокойно и да искам от музикантите, а не да налагам непременно свои постулати. Стремя се да добавям към техните силни и безспорни, отличителни индивидуалности, и важното от себе си- онова „тайнство“, което ще допринесе за цялостното звучене. Това е стилът ми. Ето така всяко изпълнение се оказва различно, и една и съща творба може да звучи различно в различните концерти и при различни поводи.
- Кое прави русенските филхармоници добри професионалисти?
Н. Тодоров: Русенската филхармония е един от оркестрите у нас с най-мек звук и много особено, нека да го наречем класическо, русенско звучене. Разбира се, тази характеристика си има своята история. Тя е надграждана с времето от поколения музиканти и диригенти, работили в Русе, концертирали на русенска сцена и на сцената на „Мартенски музикални дни“. И нещо много важно – този оркестър през цялата си дълголетна и благодатна творческа съдба е имал невероятни титуляри диригенти. И аз съм много благодарен, че съм работил и сега работя с оркестър - точно с такъв характерен, мек звук, много отличителен, много интонационно неподражаем, разпознаваем сред останалите оркестри. Тук е моментът да кажа, че залата на Доходното здание не е залата в България с най-мека акустика. Именно мекият звук на нашия оркестър успява да компенсира по-особената акустика на русенската оркестрова зала. В същото време това е оркестър, който свири изключително живо. Когато слушаме този оркестър, няма…скука. Има и още нещо – това го казвам с известна тъга- русенският оркестър е един от вече малкото в България, които все още са място за правене на качествена и завладяваща музика.
- Като емоционален, но достатъчно опитен диригент, какъв човек е Найден Тодоров в професионалните си подходи и в останалата, извън сцената, част от живота - тези неща обикновено са скачени съдове?
Н. Тодоров: Струва ми се не, ами си е така - аз съм повече човек на смисления компромис. Срещал съм много безкомпромисни професионалисти-музиканти. Само че, кой от масовата публика и извън работното им обкръжение знае точно това? Има диригенти, нека не споменавам имена, с перфектни идеи и възможности за музициране. Толкова отдадени на перфекционизма, че не са склонни да допуснат дори и милиметър отклонение от представите си и изискванията си. Такава „правоверност“/праволинейност не води до перфектни резултати, поне това мисля аз. И съм го виждал, и съм го чувал, дори вече го споменах. Тези ми наблюдения са повече от до̀сега с оперния свят, отколкото в симфоничните измерения. Не е необходимо да се препънеш, или да се запънеш в нещо, което от първия опит не се получава. Просто го приеми и в движение го пременяй. Професионалните сблъсъци „на всяка цена“ губят време, хабят нерви, доказваме неща, които изобщо не помагат на общата работа.
- Съвременните хора обичат ли класическата музика?
Н. Тодоров: Различно е. Колкото хора на земята, толкова и вкусове и предпочитания, особено към класическата музика. Едни я боготворят в „чистия“ и вид. Други се радват на модерното ѝ звучене в интерпретативни нюанси. Но иначе, класическата музика е необятно пространство, многомерно понятие и възприятие. В класиката има безкрайно съчетание на стилове, модерности на времето, в което е създавана. Много произведения понякога нямат и милиметър допирни точки. Тези неща ги разказвам и популяризирам, когато съм „посланик“ на класиката сред по-широка публика. Контактите ми с различни хора, техните особени предпочитания и нагласи към света ми подсказват и каква класическа музика може би ще харесат, какво ще им допадне, за да станат ценители и на това изкуство.
- В интервюта отпреди министерстването сте споделяли, че не сте особен фен на политиците и политиката. Но индивидуалните и професионалните ни съдби, както се казва, са непредсказуеми. Вие се справихте много добре като служебен министър на културата, по Ваше време, без да имате принос за това, се случиха обаче скандалите в Народния театър, все още одумват и провала на София да поеме българското домакинство на 47-та сесия на ЮНЕСКО? Знам, че не е подходящ свършек на разговора, но няма как да не ви попитам и за това?
Н. Тодоров: Българската култура е феномен, в който работещите за него и в него не винаги постигат идеалния вариант на представите си за „правене“ на култура. Аз направих, каквото можах, и го направих със същата отговорност, с която винаги заставам и ще заставам на диригентския пулт. Възможно е да имам пропуски, не съм учил за министър на културата. Този разговор за българската култура е тежък разговор. Това е вековен разговор, предмет е на много дискусии във всяко българско време, през всичките български превращения. Много неща за домакинството на сесията на ЮНЕСКО ги обяснявах нееднократно. Беше подменена истината за процеса на администрирането на събитието. Всички партии приеха предложението ми да бъдем домакини на въпросната среща. Оказа се, че нямаме време за организирането на събитието, но французите в още по-съкратен времеви фронт приеха на своя територия българското домакинство. Значи не времето и не един, конкретен министър на културата са проблем в случая…
- И все пак, има ли хоризонт пред българската култура и душевност?
Н. Тодоров: Разбира се, че има. Нямам колебания в това отношение. Човешката природа познава две много силни чувства – атавистичен страх, и надежда. Творците на културата, хората на мисловността и на духа трябва да създават, да подклаждат, да държат жива надеждата. Страхът не е присъщ на истинските създатели и радетели на културата. И това е така във всяка точка на земното кълбо. Примерите са хиляди.
Напиши коментар