In memoriam Мария Матеева: Как да живея без обич?

На 19 септември 2025 г., след продължително боледуване, на 82-годишна възраст почина актрисата Мария Матеева – едно от емблематичните имена в историята на Куклен театър – Русе.

"С кончината ѝ Русе и българската културна общност губят ярка творческа личност, оставила трайна следа в развитието на кукленото изкуство. Поклон пред паметта на актрисата Мария Матеева. Сбогом, Мария!", написаха колегите й от Куклен театър – Русе.

В памет на Мария Матеева, препечатваме интервю с нея, публикувано във в. „Бряг“ през юни 2013 година.

***

Мария Матеева е родена на 08.02.1943 г. В китното балканско градче Златарица. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в първия випуск "Актьорско майсторство за куклен театър" в класа на професорите Николина Георгиева и Атанас Илков. Веднага е назначена в Русенския куклен театър, където твори цели 32 години. Завършва творческата си кариера като негов директор.

Изиграла е безброй роли, създала е вълнуващи образи на царкини, лисици, принцеси и още много персонажи от приказния свят. Има стотици талантливи превъплъщения на сцената, но един от големите ѝ върхове си остава моноспектакълът "Малкият принц" по Екзюпери.

Мария Матеева е известна рецитаторка. Подготвя и изнася в цялата страна стотици рецитали по наши и чужди автори. Пропътувала е хиляди километри на турнета у нас и в чужбина – Дания, Швеция, Полша, Румъния, Унгария, Германия, бившия СССР, Сирия, Либия, Алжир. През 2001 г. издава стихосбирката "Нежност", илюстрирана от големия художник и скулптор Георги Чапкънов.

Носител е на безброй отличия, ордени и награди – лауреатски звания за художествено слово, награди от фестивали, два пъти е удостоявана със "Златна значка" на Съюза на артистите в България. През 2003 г. става "Почетен гражданин на град Русе" за приноса ѝ към развитието и обогатяването на културните традиции на града ни.

Има две дъщери. Голямата, Ралица, живее в София. Завършила е хореографско училище и кинорежисура в НАТФИЗ. Малката – Десислава, живее с майка си, пише детски приказки и рисува. Завършила е "Иконография" във Великотърновския университет и скулптура в Художествената академия.

Драги читателю,

не търся преднамерена тематичност и не подбирам гостите си специално за това или онова събитие. Но не мога да отмина дати като 24 май, 1 юни, 15 септември, без да Ви срещна с личност, която да отговаря на духа на тези празници. Търсех назад в спомените си онези ярки и неизбледняващи образи, които пазя в сърцето си и които ме свързват с детството – пъстри люлки, виенско колело, палячовци, кукли. Защото днес е Денят на детето. И какво по-естествено от това да Ви срещна с някой, който може като магьосник да Ви пренесе назад във времето. Някой, който е посветил целия си живот на една магия, наречена "куклен театър" – изкуство за деца.

Ако днес успеем с моята гостенка да Ви върнем за малко там, в онези чудни дни на вашето детство, ще съм сигурна, че ще бъдете малко по-добри, по-слънчеви, по-чисти.

Една шармантна, достолепна и много раздаваща се дама – куклената актриса Мария Матеева. Сигурно е банално, но за нея с пълна сила важи максимата, "че някои остаряват като катедрали, други като..." Е, тя е от тези – катедралите!

Ще я видите често да върви през площада (живее в центъра) с нейната внушителна осанка и пословичните ѝ шапки с периферии. Все някой я спира, пита я нещо, а тя не отминава никого – засмяна, общителна, раздаваща позитивизъм, чар и усмивки.

Не си спомням вече от колко години датира приятелството ми с тази колоритна, интересна, артистична, шантава жена. С една дума – забележителна. Помня я като Патенцето, като Малкият принц, като водеща на всякакви празници, концерти, като разтревожена или притеснена майка, като безкрайно скърбяща съпруга, когато загуби Жоро, като верен и всеотдаен приятел. Имаш чувството, че рисува с думи, толкова поетична е речта ѝ. Това е тя – Мария Матеева.

Срещаме се тъкмо когато се беше върнала от София от 50-годишния юбилей на катедра "Актьорско майсторство за куклен театър" в НАТФИЗ. В очите ѝ още грееше щастието от преживяното.

- Мария, на всички мои гости задавам един и същи първи въпрос. Къде е сега Мария Матеева, далеч от прожекторите и сцената?

- Непотребна, пълна с мисли, с енергия и желания. Стоя вкъщи. Когато мога да дам на целия свят сърцето си, аз оставам ненужна. Лоша е съдбата на пенсионирания актьор, задраскан набързо от хора, които не знаят колко е важно да твориш. Оставаш, като че ли без сетива – отнели са сърцето, очите, радостта да раздаваш всичко на публиката. В буквалния смисъл къде съм? – имам една малка виличка преди Средна кула, над река Лом. Щом се постопли, отивам там. Завряна в апартамента, откъсната от природата... За мен това е невъзможно! Не мога без цъфтежа на цветята, без песента на птичките.

(Казвам ѝ: Спри се вече, не си за физическа работа! – а тя почти сърдито ми отговаря:)

- Докато дишам и имам сили, ще ходя! Толкова е красиво! А като запеят птичките... Те пеят, пък спрат. Аз им казвам "Хайде, мама, пак пейте!" И те почват пак...

- Какво не знаят хората за Мария?

- Мария си шие всичко сама, плете, готви, обича пикантни манджи и да посреща гости.

(Това е вярно. Разговаряме в уютния й дом, който те грабва още щом влезеш с една неповторима арт атмосфера. Населен с много семейни реликви, с платна на стари майстори като Уста Генов и Иван Петров; много скулптури и картини на малката ѝ дъщеря Десислава, дипломиран художник. Сред реликвите е първото издание у нас на "Клетниците"от 1897 г. Тук сме прекарвали часове в разговори, без да усетим как са се изнизвали 4-5 часа. Никога не може да ти е скучно с човек като нея. С часове може да говори за общочовешки проблеми или за най-обикновени житейски грижи, за трудния, но много емоционален живот на артиста и за незавидно малката му пенсия. Какво още не знаят за нея? – Че е голям познавач на световната и българска поезия. Знае наизуст цялото творчество на П. Яворов, П. Пенев, Ст. Пенчева, Н. Вапцаров, П. Славейков. Много малко хора знаят, че пише стихове и има издадена стихосбирка.)

- Кой е любимият ти поет?

- Пенчо Славейков, заради изящното му слово.

Всеки път се възхищавам, препрочитайки любимите си поети. Как са намерени тези красиви думи, а сега колко е грозен езикът ни! Не става дума само за рими, а за усещане за музикалността на стиха. Поезията е музика. Лилиев казва "теменужено море". Сега ги няма тези изрази – гневи се Мария. И продължава: Обичам Станка Пенчева, Надя Неделина. В творчеството им намирам усещането за жена. Още – Бърнс, Шели, Тютчев, Лермонтов, Хайне, Гьоте. (Мария е правила рецитали по тяхното творчество.)

- С какво пълниш сърцето си сега?

- Радвам се когато намеря лично мои думи и символи, за да изразя в стихове състояния, настроения.

Скоро бях на тържество – 50 години от първия випуск на ВИТИЗ (сега НАТФИЗ) за куклено актьорско майсторство. Радвам се, че се събрахме. Щастлива съм, че нашият випуск е оставил трайна диря в историята на българския куклен театър. Удостоиха ме с честта аз да поздравя аудиторията.

(Вярвай ми, драги читателю, Мария така се вживя, така емоционално, буквално ми изигра приветствието си, все едно бях там.)

- Как така ти, момичето от Златарица, с диплом на току-що произведена актриса, се озова в Русе?

- Всички директори на театри се бореха за нас (завършилите бяхме само десет човека) и обещаваха какво ли не, за да ни задържат. Трима дойдохме в Русе. Най-хубавият ми спомен е, че се качихме от гарата на един файтон до Кукления театър. Аристократично... От далечната 1966 г. та чак до 1998 г. целият ми творчески трудов стаж премина в този театър – 32 години. В началото всичко беше хубаво – младост, красота, прекрасни колеги. Вечна им памет... Остана само Емилия Топалова от тогава. Тук бяха най-големите ми радости, защото да задържиш детската аудитория е много по-трудно, отколкото възрастната. Трябват сърце, възможности и много любов към децата.

- Визитната ти картичка си остава "Малкият принц". Разкажи повече за ролите си.

- Десетки роли! "Желязното момче" на Йордан Радичков, "Юнакът и златната ябълка", Злата царица в "Снежанка и седемте

джуджета", Лисицата в "Бяла приказка" на Валери Петров. Изиграла съм много царици, царкини и много лисици в техните невъобразими нюанси на женската природа. А колкото до "Малкия принц"... Изчела съм всичко на Екзюпери: "Нощен полет", "Южна поща", "Земя на хората"... всичко! Имаме сходен поглед към света с автора и така се роди желанието ми да направя моноспектакъл. Режисьор бе проф. Николина Георгиева, а сценограф – проф. Мая Петрова.

- С какво са белязани годините на твоето директорстване?

- Последните ми години в театъра бяха като директор. Бяха най-трудните години в историята на Русенския куклен театър. Един месец след назначаването ми театърът изгоря. Заложиха бомба в съседна фирма. Репетирахме "Малката кибритопродавачка" (ирония на съдбата). Постановъчният екип беше от София и спеше в театъра. Не ми се мисли какво можеше да стане, ако в този момент хората ни бяха там... Трябваше от пепелищата да събираме каквото е останало от кукли, декори, музикални записи; да играем по училища и детски градини. Подслониха ни за известно време в салона на библиотека "Л. Каравелов".

- От къде идва артистичността ти, любовта към поезията, този изящен изказ?

- От баща ми, който беше в пълния смисъл на думата "просветител, даскал" и всяка вечер ни четеше Вазов, Яворов. Научи ме на любов към книгата. Виждаш, че всичките му книги носят неговия личен печат. И още – от красотата на моята Златарица.

- Кажи нещо за рециталите.

- Моята любов не беше само театърът. Поезията е другата ми страст. За мен тя е съвършенство. Кръстосала съм цяла България с Театъра на словото. Особено незабравими са пътуванията ми с поетесата Надя Неделина. Дори се шегувах, че имам връзки във всички затвори, защото съм рецитирала в Ловешкия, Врачанския, Сливенския затвор.

- Кога реши да пишеш стихове?

- Никога не съм имала претенции да съм поетеса, да имам стихосбирки. Болката, желанието, любовта раждат стиховете. Колкото до "Нежност", стихосбирката, която видя бял свят през 2003 г., се роди спонтанно и естествено. Представянето направих в София и в Русе.

- Най-голямата ти болка?

- Свързана е най-вече с начина, по който живея днес. Не съм подозирала, че безпаричието е най-жестоката болест. Не може всеки ден да търся къде лукът и картофите са по-евтини. Не съм заслужила тази несправедливост. Цял живот съм отдавала себе си в името на изкуството, плащала съм си задълженията към държавата, за да "имам правото" днес да мизерствам.

"Колко безсъници с много мъка и моя, и хорска осъмвам." Така живеят хората на изкуството...

Другата ми болка – дъщеря ми с две висши образования няма работа. Държавата е повече от мащеха за младите. Протестирам срещу мизерния живот на възрастните и безпътицата на младите хора.

Още една голяма болка са "мръсните думи". Така наричам нечистоплътността на езика ни. Никой не се интересува от това. Чуйте как говорят децата, ами политиците? Пълна неграмотност. Дразня се от надписите и табелите по улиците на чужд език. Напр. "Минисупер" – две противоположни думи, а всъщност е малък магазин. Тъжно като равносметка.

- Три жени и един мъж. По-силна ли се чувстваше в това женско царство?

- Живях с Жоро, вечна му памет, почти 50 години! Бяхме заедно студенти в София. Той завърши с отличие литература, занимаваше се с обществена дейност, шеф на културни институции, високо ерудиран. Един лъв като него винаги е доминиращ. Той живееше със самочувствие на по-известния в семейството. Силна съм била само в професията. Вкъщи ми харесваше да съм слабата. Имаше строго разделение на мъжка и женска работа. Сега ми е безкрайно трудно без мъжкото му рамо дори за най-елементарни битови неща.

- Незабравимите неща в живота ти?

- Заключила съм спомените в сърцето си, но отвориш ли го, оживяват. Есен и пролет с нашия скапан автобус пътувахме по села и градове на турнета. Грохнали, уморени, но щастливи. Най-хубави бяха турнетата в чужбина – целия бивш соцлагер, на север – в страната на Андерсен, Дания, Швеция; на юг – Сирия, Либия, Алжир. Най-хубавото бяха децата. Навсякъде различни – руси, бели като снежинки в Скандинавия и огнени, тъмни, слънчеви на юг. Но еднакво щастливи от допира с изкуството. Дразня се, когато непрекъснато се набива колко е било страшно това време, едва ли не всичко се е забранявало. Е, дали е вярно? Ние творихме, ходехме по света, поставяхме там български пиеси и никой не ни е забранявал. Така беше и с художниците.

Незабравими са личните ми пътешествия. Радвам се, че можах да попътувам. Да видя Париж, Виена, Мюнхен, Залцбург, Берн, Женева; да видя шедьоврите на великите майстори в Лувъра, Версайския дворец. Раличка ни подари едно пътуване в Италия. Във Флоренция в"Арена ди Верона" гледах "Аида"...

Едно от най-красивите ми творчески преживявания бе в Копривщица на честване на Любен Каравелов. Беше вечерта в двора на къщата на писателя. Имаше гости от цяла България. Когато започнах с "Обичам те, мое мило отечество" – тишина, усещах сладостта на красивия ни език. После хората ми целуваха ръка, правеха ми поклони. Защото езикът ни е велик, бях докоснала сърцата им. Умората се стичаше по мене, а всъщност летях, летях ...

- Коя е най-голямата ти гордост?

- О, това са прекрасните ми деца на първо място. Гордост са многобройните ми роли, също мои деца. Наградите – защото са признание за всеотдайния ми труд. Гордея се с родителите си, с моите прекрасни градове – Златарица и Русе.

- Не може да не те попитам за децата, днес е техният празник.

- Безкрайно обичам децата. Сега ми липсва детската публика. Но не ми харесва агресивността им днес, викането. Под моя прозорец ги виждам да пушат трева. Не харесвам начина, по който говорят – бързо, изяждат гласните, никаква култура на говорене, много чуждици. Изчезнаха завинаги красивите български думи. На първо място е семейството. Родителите имат неадекватно отношение към децата си. На второ – формалното отношение на училището към възпитанието. Кукленият театър и изобщо изкуството е един от начините за възпитание. Там има поуки, с които децата да си тръгнат. Къде са хубавите книжки, хубавите български песнички. А сега – грозна музика, с грозни думи. Родителите са длъжни на децата си. Да ги водят да слушат музика, да гледат театър, да ги запалят за голямото изкуство.

- Как да завършим разговора?

През цялото време се надявах да ме попиташ какво е за мен любовта. Любовта е раждане, създаване. Измислена от великия създател, за да има живот. За цялото световно творчество, за всички шедьоври първопричината е любов. Най-голямото творение на любовта са децата! Затова ще пожелая на читателите – обичайте и правете всичко с любов.