Арх. Венцислав Илиев: Русе е длъжник на Константин Илиев

Днес в Регионалния исторически музей в Русе в 17.30 ч. беше представена автобиографичната книга „Слово и дело“ на големия композитор, диригент, педагог, писател, публицист и музикален критик Константин Илиев. Поводът е 100-годишнината от рождението му (9.03.1924 - 6.03.1988). К. Илиев е водеща фигура в нелекия процес на приобщаването на музикалната култура на страната ни към европейските и световни традиции. Той е композитор с изключително интересно и богато наследство, със завидна международна известност.

През 1947–48 г. е един от основателите на симфоничния оркестър в Русе и за кратко е негов диригент. През 1949 г. по настойчивите покани на русенската музикална общественост отново е в Русе и учредява Русенската народна опера, чийто художествен ръководител и главен диригент остава до 1952 г., като дирижира първия спектакъл – „Травиата“ от Джузепе Верди. През 2006 г. е удостоен посмъртно с наградата „Почетен гражданин на Русе“.

Книгата „Слово и дело“ е издадена през 1996 г, а заради годишнината синът му арх. Венцислав Илиев я допълва и преиздава отново. Премиерното представяне на творбата бе в София точно на 9 март – рожденият ден на маестро проф. Константин Илиев.

За второто издание на книгата разговаряме със сина на композитора - арх. Венцислав Илиев.

- Арх. Илиев, вече бе представено новото издание на книгата „Слово и дело“ в София. Обещахте да разкажете за това. Предстои утре да видим новото издание и в Русе.

- Да, много съм впечатлен от представянето, защото дойде цветът на интелигенцията. За съжаление малко от присъстващите познаваха лично баща ми. Там бяха Йордан Дафов, Веселин Байчев, негови ученици и блестящи диригенти, вече доста възрастни. Събитието е по инициатива изцяло на проф. Венцислав Николов (виолончелист и диригент), който е един от изпълнителите на музиката на баща ми и създадения от него камерен ансамбъл „Силуети“. Вечерта, наречена „Спомен за Константин Илиев“, се състоя в залата на Сити Марк Арт Център.

На младите музиканти Венци Николов бе успял да вдъхне любов към тази нетрадиционна забравена музика. Останах изключително впечатлен от начина, по който те музицират и успяват да интерпретират музика, която така е написана, че позволява на артиста да даде собствено тълкование. В началото проф. Анди Палиева представи книгата, говорих и аз, а след това творческият портрет включваше разкази, документални записи, мултимедия, музика. Квартетът изпълни негови творби от различни периоди. Всичко бе направено много атрактивно и предизвика голям интерес у публиката.

Книгата е една ретроспекция, една палитра върху музикалния и културен живот в България. Най-ценното нещо е, че е написана увлекателно, така че може да бъде четена от неспециалисти, от всеки културен човек, от всеки, който се интересува от музикалната история на България. Радвам се, че имаше и доста млади хора извън състава на „Силуети“, които проявиха много голям интерес.

След официалната част, на чаша вино, всъщност бяха най-интересните разговори. Общувайки с тези хора, имах възможност да им разкажа неща, които не бях се сетил да кажа на представянето. Присъства и изкуствоведката Екатерина Дочева, която познавам лично, и която познава перфектно баща ми. След събитието в блога си тя публикува своя статия. Не съм чел по-точна характеристика за Константин Илиев, за него като човек, като личност, като всичко, което е бил.

- Събитието беше ли отразено в медиите?

- За съжаление – не. Както Ви казах, Е. Дочева написа в блога си блестящ материал, имаше отзиви на хора в интернет. Това показва една пълна незаинтересованост към онова, което се случва в близката ни история. Но това се случва и по повод 90-ия рожден ден на акад. Васил Казанджиев. Когато и той си отиде, неговата музика ще бъде забравена. Това е много жалко и тъжно. В разговор с младите хора – студенти и ученици, които бяха на концерта, те казаха, че никога в техните програми не става въпрос за тези личности. За периода от 40-те до 70-те години не се говори, тези автори остават извън вниманието на преподавателите им.

- Излиза, че не се е променило твърде много отношението към т.н. „формалисти“ и „авангарди“ в музиката?

- Тези автори не се изпълняват. Или много рядко. Баща ми беше визионер и човек с много изострено чувство за дълг. Той ми е казвал, че публиката трябва да се възпитава да слуша и друга музика. Не само да стига до Бетовен и Вагнер. Той това правеше още от съвсем млад. На 24 г. изпълняваше Шьонберг, Шостакович и редица други автори, непознати и дори забранявани по онова време. Когато през 1949 г. с Русенската филхармония изпълнява Петата симфония на Шостакович, той е бил низвергнат, зачеркнат, чудя се как не са го пратили в Сибир.

К. Илиев е бил смел, имал е проблеми, но явно са го оценявали и са съзнавали, че без него нямаше да има оркестър и опера в този град. В цялата си кариера е изпълнявал творби, които никой друг не е посмял. Например, изпълнява „Турангалила“ на френския композитор Оливие Месиен за пръв път в София през 1963 г. Пристига и самият Месиен и пише за баща ми възторжени неща. Цитирам ги в книгата. Има и негова снимка с написаното за баща ми. Беше много критикуван, дори от преподавателите си. Трудно се понасят талантливите. Тези, които „стърчат“ над другите.

Огромната му дейност като преподавател в Музикалната академия даде големи имена – Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев. Баща ми казваше, че това е единствената дейност, в която не е критикуван и отричан.

- Какво Ви накара да издадете отново тази книга?

- Идеята дойде от актрисата Мара Чепанова, съпруга на композитора Георги Тутев – най-големият приятел на баща ми. Бяха почти неразделни в последните години. Казах й: „Гениална идея имаш!“. И веднага се захванах. Беше през миналия юли. Тя ми даде снимки от техния архив. Оставих почти всичко от първото издание. Оставих и едно въведение от Киприяна Беливанова, но предговор написа Веселин Байчев, който казва, че баща ми има три живота. Така сложих заглавието „За Константин и неговите три живота“. Добавих и аз това, което бях длъжен да направя. Прибавил съм нови снимки от моя архив, коригирал съм грешки и неточности. Успях да намеря от операта цветни скици на костюмите от „Еленово царство“, и тях сложих в книгата. Има снимки с посвещение на децата ми. Има снимка и на второто семейство на баща ми – съпругата му д-р Лиляна Дренска, брат ми Димитър, който почина на 33 години, сестра ми Мария Принц и аз – тогава съм бил на 14-15 години. Снимки предостави и В.Байчев.

Когато се задълбочих в работата, още веднъж осъзнах какъв космополит е баща ми, каква голяма фигура е в нашата културна история. В началото на януари книгата беше готова. Корицата направих черно-бяла със снимка на баща ми, с акцент върху главата, палката, ръцете и светлосенките. Исках да извадя онова, което е характерно за него, и е като графика. Тя прилича много на подреждането на нотите върху партитурите на баща ми. Те са като архитектурен чертеж.

- „Слово и дело“ всъщност е много увлекателно четиво. Баща Ви пише така добре, както и композира.

- Книгата е структурирана по особен начин върху неговите житейски спомени. Като се почне от младежките му години, та почти до края, година-две преди да почине. Води си дневник, като записва нещата веднага, без да ги поправя. Както сам казва, не ги оставя да отлежат и се пречупят. По-късно човек започва да мисли по друг начин и онова, което е било непосредствено, загубва своята прелест и красота.

Книгата не е съвсем хронологична, защото авторът от един период се връща, прави връзки с предишни събития, на които е бил свидетел или е участвал. Така са написани първите две части. Третата, която представлява най-голям интерес – това са спомените за живите. И досега няма нищо по-добро от това, което той е сътворил за пет-шест личности от неговото поколение. И за които никой нищо не е написал. Интересно е да се знае, че поради така устроения му характер, той е на крайности – може да отхвърли яростно нещо, а после да говори с възторг за него. Виждаше всичко в черно и бяло.

Такъв беше и в оценките си за Русе. Но Русе присъства непрекъснато в неговия живот и в книгата му. Той тук става диригент и композитор. И точно в този град се връща многократно да дирижира концерти на Русенската и Софийска филхармонии, на ММД, да изпълнява своя музика и пр. Тук е първият му истински концерт – на 4 януари 1948 г., когато създава Русенската филхармония. Тук е и последният концерт, който дирижира. След инфаркт и с валидол под езика – много се вълнуваше. Не защото програмата е сложна, а го преживяваше, връщайки се 40 години назад. Това е на 15 януари 1988 г., по-малко от два месеца преди да почине.

Русе е единственият град, където е поставена операта му „Еленово царство“ през 1976 г., на която бе режисьор и която не е поставяна на друго място. Тук за първи път се изпълнява последната му Шеста симфония под ръководството на Алипи Найденов.

- От позицията на неговата 100-годишнина, личните истории вече не са само лични, а са история за един гениален творец и човек. Докато има живи съвременници, те трябва да разказват. Какви бяха отношенията с баща Ви, какво беше семейството Ви?

- Независимо, че с майка ми се разделят, докато съм още съвсем малък, връзката ми с него е била непрекъсната. Виждал съм го в различна светлина, в различни периоди от време. Майка ми Людмила Сакакушева беше изключителен човек. Много силна, имаше боек характер. Откакто се помня, беше антикомунист. Намираше начин да имам контакти с неслучайни хора. Записва Консерваторията с пиано, но прекъсва, след като се омъжва за баща ми. Работеше като суфльор в операта, а по-късно бе и артистичен секретар.

Вторият й съпруг Евгени Немиров беше изключителен човек и творец. Имал съм привилегията да живея с него и той също ми е дал много неща в живота. Трябва да бъда честен и оценявам това. Дядо ми Сакакушев, интелектуалец, е написал 4-томна история на музикалната култура на Русе по поръчка на БАН. Та в такава среда растях и се формирах.

Баща ми идваше вкъщи, разговаряха с Немиров, с майка ми и дядо ми, и то на много високо ниво. Личните преживявания отстъпваха назад. Не съм чул никога никой да каже нещо лошо за другия, даже намек нямаше. Когато аз бях в София студент, баща ми работеше в Добрич. Втората му съпруга беше изключително деликатен човек и сме имали най-прекрасни отношения. Аз съм общувал повече с нея, отколкото с него. Изобщо отношенията в семейството бяха европейски в истинския смисъл на думата.

Вкъщи са идвали много хора на изкуството, идваха от Букурещ, говореха блестящ френски, Немиров също бе франкофон. Красота беше да ги слушаш. Тази културна среда, в която съм израснал, ми помогна както в работата, така и в отношенията с хората. Колкото повече години минават, толкова повече тези неща се наслагват, мултиплицират и винаги използвам случая да споделя, да разказвам за тези личности.

Третата му съпруга – Валентина Илиева, бе музиковед. Имал съм малко контакти с нея. Те живяха заедно в последните 5-6 години от живота на К. Илиев. Тя е тази, която събра и издаде през 1996 г. първата книга. След смъртта му сестра ми получи нотите му, на синовете си бе завещал книгите от библиотеката. Не беше материален човек. Пишеше смешни стихчета на дъщерите ми. За една Коледа посвети на голямата едно стихотворение – хем смешно, хем тъжно.

- Това, което правите в памет на Вашия баща, сигурно Ви носи удовлетворение и както казва Екатерина Дочева „е най-силно преклонение пред паметта на голямата личност, на бащата“. Кое Ви огорчава?

- Огорчението е от факта, че градът, в който той създаде два културни института, не го почете подобаващо.

Липсата на този автор в цялата програма на ММД и в културната програма на Русе е най-малкото неуважение към паметта на този човек. Човекът, който създава два културни института, и целият му живот е тясно свързан с този град, може ли по този начин да се отнесеш към него?

Представянето на книгата е в една пролука в съпътсващите събития на ММД, така, между другото. След това хората ще бързат, за да отидат на концерт на Струнен квартет „Фрош“, които ще изпълнят на Константин Илиев „Струнен квартет №4. Аз ще го чуя за първи и последен път сигурно. Ще свирят и Васил Казанджиев. Без да има и една дума, че двамата забележителни творци имат юбилеи.

Русе е длъжник на Констанин Илиев и на русенеца акад. Васил Казанджиев, който все още е жив, както и на плеяда изключителни творци, които са забравени.