0
Поколения студенти от Русенския университет познават професор Антоанета Младенова като преподавател в катедрата по физическо възпитание и спорт. През август тя посрещна 82-я си рожден ден далеч от дома – във Видин. И тази ситуация се повтаря вече за четвърта поредна година. Причината е, че личният й празник съвпада със старта на веломаратона „Дунав Ултра“, а тя е редовен участник в него. Едва ли повечето от нас могат да си представят какъв кураж, каква психика и воля са необходими да се впуснеш в това предизвикателство. И то на тази възраст.
Разстоянието от Видин до Дуранкулак е 700 километра по поречието на Дунав. Заедно с проф. Младенова педалите въртят дъщеря й и зет й, които също са запалени велосипедисти и приемат предизвикателството вече за пета поредна година. Тримата са обединени в един отбор. Всъщност, на старта на тазгодишното издание на „Дунав Ултра“ във Видин застанаха двама професори – проф. Антоанета Младенова и бившият просветен министър проф. Сергей Игнатов.
Дни след приключване на веломаратона разговаряме с проф. Момчилова в Парка на младежта, където тя е на поредната си разходка.
***
- Проф. Момчилова, на вашата възраст да се занимавате с активен спорт не е често срещано явление. Вземате ли някакви лекарства или медикаменти, за да поддържате здравето си?
Опазил ме Господ. Да чукна на дърво, засега се чувствам в отлично здраве. В началото на всяка година си правя профилактични прегледи. Всичките ми изследвания засега са в норма. Дори след приключването на „Дунав Ултра“ ги повторих. Оказа се, че някои от стойностите са станали още по-добри. Колкото и тривиално да звучи – движението е здраве.
На моята възраст тялото изпитва нужда от магнезий. Понякога добавям и витамин Д. Никакви други лекарства не пия – нито за кръвно, нито за лоши холестероли. Явно генът си казва думата, защото и баща ми изглеждаше много младолик.
- Много малко от читателите на вестник Бряг“, даже и от колегите ви, знаят, че сте от стар възрожденски род. Какви са били предците ви?
Със сигурност мога да твърдя, че съм русенка от няколко поколение и обичам родния си град. Предците ми са се преселили от Елена в дунавския град. Преди повече от век и половина прадядо ми Димитър Момчилов заедно с още три русенски момчета, всичките на по двадесетина години, се записват в четата на Стефан Караджа. Това били синът на баба Тонка Никола Обретенов, Петър Вълчев и Атанас Боздуганов, който е женен за сестрата на прадядо ми Димитър.
По пътя обаче много ожаднели и се отбили да пият вода. Това отклонение се оказало фатално, защото изпуснали другарите си и малко по-късно се натъкнали на турска потеря. След престрелката се завързал ръкопашен бой, в който четиримата са пленени и отведени в Русе. Дори и в присъствието на американския консул съдът осъжда бунтовниците на смърт чрез обесване. По зла ирония на съдбата
прадядо ми Димитър Момчилов го обесват за назидание на портите на собствения му дом.
Баща му е бил заможен балканджия, защото в Русе имал хан, където отсядали повечето хора, дошли от селата. След като беше разрушена църквата в Парка на възрожденците, изчезна и неговата паметна плоча. Една от най-важните ми задачи е да е да я открия. Наследниците на Момчиловия род имаме намерение да се издигне постамент на нашия родственик. По моя инициатива в Русе редовно се организира родова среща на потомците на Момчиловци. Те са разпръснати не само в различни краища на България, но и в чужбина. Събираме се повече от 40 души. Преди всяка среща отпечатвам книга за родовата памет, а на корицата е нарисувано родословното ни дърво. Досега срещите се провеждаха на пет години, но идеята е да бъдат по-чести.
- Има ли още нещо друго интересно и любопитно, което Вашите близки не знаят за Вас?
Може би не знаят, че освен моята любов към физическата култура и към студентите, с които работя, особено ме привлича и научно-следователската работа. До момента работя с 10 докторанта, от които двама са доценти, помагам и на още двама. Също така
повечето от хората не знаят, че имам хоби - обичам да рисувам,
особено стари къщи. В дома ми по стените е като изложбена зала. Мои произведения има и в кабинетите на двете ми дъщери, които са лекари. Внуците ми също притежават мои картини. Аз съм самоука, предпочитам да рисувам с маслени бои. Продължавам и с активната двигателна дейност. Освен участието ми във веломаратона, обичам да плувам, всеки ден не пропускам фитнес. В залата провеждам определени упражнения по моя методика за обща физическа подготовка. Не се стремя да развивам мускулна маса, не вземам стероиди. Всичко е в името на здравето. Поддържам и активна психическа дейност. Провеждам обучение на учители, специалисти по физическо възпитание и спорт, към Центъра за продължаващо обучение в Силистра. Освен лекционната ми дейност и практическа подготовка на тези бъдещи спортни педагози, аз продължавам и с научно-изследователската дейност на някои от тях.
- Да се върнем назад в годините. Как се породи влечението Ви към спорта?
Отдавам всичко на генните заложби. Обичах да участвам в състезания по лека атлетика. Тук, в Парка на младежта, почти всяка седмица се провеждаше състезание. Колкото и нескромно да звучи, винаги завършвах първа. Като дете съм тренирала и спортна гимнастика. По-късно се отдадох на волейбола. Бях разпределител първо в отбора на момичета, а след това и в женския „Дунав“. Обичам много и да плувам, била съм инструктор по плуване. Съвсем естествено е, при това положение да завърша ВИФ /Висш институт по физкултура/, сега Национална спортна академия.
- А любовта ви към колоезденето?
Преди години само баща ми имаше велосипед в нашия квартал. Всички деца от махалата се изреждахме да се учим да караме, когато го нямаше. Бяхме толкова малки, че карахме под рамката. По-късно си купих колело-пони, но никога не съм участвала в състезание. Просто обичам да карам. След години преминах на „Балканче“. Така с мотопеда много по-лесно се придвижвах до работното си място в Учителския институт. След години се прехвърлих на трабантче. По веломаратона „Дунав Ултра“ ме запалиха децата, които имат с едно участие повече от мен.
- Ще представите ли Вашия отбор?
Ние сме трима – аз, дъщеря ми д-р Мария Хорозова и зет ми д-р Теодор Вълчанов, който е ръководител на групата ни. Те двамата ме вдъхновяват по време на преходите.
- Коя беше най-голямата емоция, която преживяхте през тазгодишния преход?
Проучихме алтернативен маршрут, уж да съкратим пътя. Идеята беше да не караме само по асфалт и да направим прехода не за пет, а за четири дни. Съкратеният маршрут преминаваше по черен път, през ниви, лозя, запустели села. В село Пожарево излязохме на един каменист път, може би невиждал ремонт, откакто е построен. Движихме се между дървета, храсти, шипки, а въздухът сякаш ухаеше на билков чай. Денивелацията обаче беше огромна. Велосипедите ни подскачаха нагоре-надолу от дупките и неравностите и така повече от два километра.
В края на участъка се появи глутница бездомни псета.
Добре че имахме на телефоните си програми за отблъскване на кучета. След като свършиха премеждията ни при температура над 32 градуса, не можехме да се познаем. И в крайна сметка, сметките ни излязоха криви - вместо да съкратим времето си, ние го удължихме. Подобно преживяване имахме и в участъка между Никопол и Белене. Предният ден беше валял проливен дъжд. През нивите трябваше да носим велосипедите си на ръце. Тази ситуация беше в продължение на 20 километра. Като пристигнахме в Белене - и ние, и колелетата бяха с по няколко килограма полепнала кал. Карахме и по време на обилен дъжд.
- В кои участъци изпитахте най-големи затруднения?
По трасето има много баири, на три им казвам душевадки. Те са в района на Козлодуй, Ценово и Две могили. Като прибавим жегата и палещите лъчи на слънцето, картината съвсем придобива завършен вид. На ден изпиваме поне по шест литра вода, за да поддържаме хидратацията на организма. В раницата си имам приспособление и пия водата от тръбичка. Така не се спира и не се губи време.
- Преминаването на цялото трасе със сигурност е било голямо емоционално преживяване?
Изключително е. Изпълва ме с много положителни емоции. В нашия отбор винаги ме зареждат с енергия. Особено много ме стимулира дъщеря ми „Давай, Тони! Ти можеш още, върти по-бързо педалите. Ти пишеш история“. Мисля си, че просто ми е приятно с децата. И сега съм готова, ако ми кажат, да тръгна.
- По време на прехода имахте ли някаква допълнителна поддръжка или обслужване?
Не, никакъв съпорт. Само с раничките на гърба. През трасето трябва да преминеш през няколко чек пойнта. Поставят ти печат, а в последната точка – Дуранкулак, ти издават сертификат.
- Какво носите в раниците като багаж?
Най-необходимото - дъждобран, бельо, две тениски и ветровка. Всяка излишна вещ е в тежест.
- А с какво се храните по време на маратона?
С каквото ни падне и каквото намерим. Никога не съм предполагала, че когато огладнееш, обикновената наденица от селските магазинчета е толкова вкусна. Ако някъде има скара, е почти лукс. По селата има много хора, които ни махат и пожелават добър път. Но нямаме време за сладка раздумка, защото гоним време. Разчитаме на плодове – банани, грозде. Като минем покрай бостан, динята не се реже, а се разцепва, защото всяка минута е ценна. Нямаме много избор за храна. По принцип в Русе избягвам баничките. Но по пътя една баничка с айрян се превръща в идеалната закуска.
- Вечер пийвате ли алкохол – било за отпускане, било като стимулант за следващия преход?
Категорично не. Само в последната вечер си позволих да изпия една бира в Крапец. Тя беше като подарък, след като пристигнахме на финала в Дуранкулак. Дъщеря ми и зет ми пък изобщо не пият алкохол.
- Възможно ли е човек с нормални физически възможности да преодолее дистанцията от 700 километра на велосипед?
Смятам, че е възможно. Преодолимо е, но не мога да кажа, че е лесно. Човек, когато е мотивиран, когато има желание, просто го прави. Трудното по време на прехода е палещото слънце, постоянната нужда от вода, защото не спираш да се потиш.
- Каква предварителна подготовка трябва да има човек, за да премине безпрепятствено тази дистанция?
Споменах ви, че поддържам постоянно двигателната си активност във фитнеса. Месец преди началото на маратона започвам да карам – от началото на велоалеята в Парка до Дунав мост. Това разстояние го минавам най-малко по десет пъти на ден. Всяка събота и неделя въртим педали до близки дестинации - Червена вода, Сливо поле, Басарбово, Две могили…
- Има ли регламент за какво време трябва да се премине през маршрута?
Има участници, които са професионалисти и преодоляват дестинацията за две денонощия. Те са оборудвани със специални велосипеди, придружават ги автомобили. При прехода дори и не спят. Иначе за масовите участници е според възможностите. Някои като нас минават трасето за 5 дни, други за седем. Всички, които преминат разстоянието в рамките на 10 дни, получават сертификат.
- За едното Ви дете разбрах, че е запалена колоездачка, тя ви е съотборник. А другата ви дъщеря?
Другата ми дъщеря също е стоматолог. Тя обаче е любител планинар. С нея от април до юни качваме върхове. Тази година сме покорили седем от планинските първенци – Мусала, Вихрен два пъти, Мальовица, Безбог, Ком. Тази година изкачихме и един четирихилядник – връх Тубкал, най-високият в Атласките планини в Северна Африка. Страхувах се от така наречената планинска болест. Последните 1000 метра са много сложни за изкачване. А слизането беше още по-трудно.
- Какви са предизвикателствата, които си поставяте в близко бъдеще?
Отсега знам, че за следващото издание на „Дунав Ултра“ ще се оборудвам с велосипед за професионалисти. Досега не съм карала такова колело, но със сигурност ще се науча. Каквито и специфики да има при управлението, ще свикна, за да ми е от полза. Чувствам, че все още имам сили и възможности. Да има живот и здраве, за следващата година сме предвидили да качим един връх от 4700 метра в Етиопия. А сега започва академичната година и съм ангажирана там.
- Проф. Момчелова, благодаря за споделените интересни преживявания! Пожелавам ви здраве, още дълго да въртите педалите и да покорявате нови върхове!
Напиши коментар