0
Рейхан Аблеким е роден на 30.10.1966 г. в село Голямо Враново. Зодия Скорпион. Потомък е на кримски татари. Средното си образавание завършва в Техникума по индистриална химия „Проф. Димитър Баларев“ в гр. Русе. След отбиване на военната си служба в редиците на Строителни войски завършва 2-годишен курс по химични технологии и работи по разпределение във Фабриката за Лимонена киселина. През 1993 година записва специалност „Бизнес администрация“ във Факултета по икономически и управленски науки на Селджукския университет в гр. Коня, Турция. Завършил е Българското училище за политика "Димитър Паница" към Нов български университет и Дигитален маркетинг към SoftUni - България. Бил е секретар и два последователни мандата кмет на родното си село Голямо Враново. Областен лидер на ДПС в периода 2003-2005 г. На 41 години е избран за народен представител в 41-вото Народно събрание на Република България. Женен е, има двама сина и 5-годишни внучки - близначки, родени в Будапеща, Унгария.
***
Дълго отлагах този разговор с Рейхан Аблеким - заради последните парламентарни избори и за да можем спокойно да поговорим за политика. Защото винаги ми е било любопитно какво се случва с „орлетата” на ДПС - младите кадри, които още през 90-те години на миналия век ги образоваха и подготвиха за политици. Както и защо този буден млад човек не остана в политиката. Неговият разказ ме изненана, защото е низ от непредвидени случайности, което показва, че в жизнения път на Рейхан Аблеким, както на всеки човек, няма нищо случайно. Водим разговора не в учтива форма, защото се познаваме отдавна.
- Рейхан, ти си възпитаник на един от престижните университети в Турция, ракажи ми как попадна там?
Като предистория ще кажа, че бях на 23 години, когато реших да се оженя. Тогава беше голямата екскурзия 89-та година. Точно в това размирно време със съпругата ми се оженихме и се преместихме в Голямо Враново при моето семейство. Аз започнах работа в тогавашното ТКЗС. По онова време ДПС тепърва прохождаше, говореше се за Движението и за това, което се случва с българските турци. Аз се включих много активно, спомням си как обикаляхме семействата и събирахме подписи, за да може да регистрираме кандидати за независими народни представители. Тогава за пръв път се сблъсках с политиката. Може би е вследствие на това, което преживяха както моето семейство, така и повечето етнически турци и мюсюлмани в България. Като че ли никой не разбираше, че България няма как да бъде изтръгната от нашите души, от главите ни. Ние сме родени тук, на тази земя, закърмени сме тук, възпитани сме тук, образовали сме се тук. И всичко, което правим е - да, за себе си и семейството, но и за нашата България.
- Как стана така, че тръгна да учиш в чужбина, кой ти го предложи?
На първите местни избори през 1990 г. Движението за права и свободи в Голямо Враново спечели изборите. Новоизбраният кмет Бахри Ибрямов ме покани за секретар в кметството. Тогава секретарите имаха много функции: училището, детската градина - всичко това движех аз. Обслужваше ни банка в Русе и при едно мое идване за заплати в банката се срещнах с Халид Гаази, той е от Смирненски и беше първият депутат от ДПС тогава. Той бе от старите активисти и учредители на ДПС в Русенско, знаехме се. Един ден той ми се обади по телефона и каза: „Райхан, аз много искам ти да заминеш да учиш в Турция висше образование“. Аз бях впечатлен от това предложение, но вече бях женен, големия ми син беше на три години… А много исках да отида, самата мисъл, че аз мога да се образовам в Турция буквално пламна в главата ми. Като се прибрах, споделих със семейството си. Тогава баща ми се сопна: „На времето те карах да учиш медицина, ти опита, сега с дете и жена къде ще ходиш далеч от дома?“ Съпругата ми, която винаги ме е подкрепяла, обаче се обърна към него и каза: “Татко, Рейхан трябва да отиде да учи в Турция“. Баща ми остави на нас решението и така заминах. Бях сред първата група студенти от цяла България, които през 1993 г. заминахме за Турция. Първо учихме турски в един езиков център към Анкарския университет в Бурса.
- ДПС ли финансира обучението ви?
Доколкото се сещам, това се случи по едно споразумение между Република Турция и Движението за права и свободи. А след време разбрах, че национална политика на Република Турция, както и до ден днешен, е да привлича студенти от цял свят, не само турци и мюсюлмани, има такава международна програма.
- Като завърши този езиков център, в кой университет продължи?
Аз завърших по-бързо от останалите, защото майка ми беше доста начетена, много държеше от малък да знам латинската азбука, да мога да чета и пиша на турски. Оказа се, че моят турски е доста добър и едногодишния курс го завърших за три месеца. След като положих изпитите и си взех сертификатите, разбрах, че ще уча банково и застрахователно дело в Университета „Мармара“ в Истанбул. Но точно тази година не приемаха студенти по тази международна програма и ме преразпределиха в Селджукския университет в Коня, във факултета по административни и икономически науки. Аз много се зарадвах. Това е престижен университет, един от най-големите тогава - с 35 000 студенти и 12 000 човека административен персонал. И нямаше като че ли нищо случайно, че попаднах там. От много малък от дядо ми съм слушал за селджукските турци, за това, че може би произходът на дядо ми по майчина линия е от Коня Караман. Много се зарадвах и не съжалявам, че попаднах в Коня. Той се превърна в мой втори роден град.
- Колко години учи там?
Малко се удължи моето обучение и това е следващата интересна история. Докато бях студент, един ден дойдоха мои колеги от Босна и ми споделиха, че за 50-годишнината от геноцида на кримския народ украинското правителство е поканило делегация от Турция - интелектуалци, лекари, общественици, която да присъства на честванията. Търсеха човек, който да им е като преводач по време на пътуването до Крим и обратно. И колегите от Босна казали, че познават мен, че съм кримски татарин, но от България, и говоря татарски език много добре, руски, български, и турски. Много се развълнувах, викам си „Рейхан, не може тук да ти се случат такива неща!“ Защото никога не бях ходил в Крим, а баща ми е кримски татарин. Той никога не проговори друг език, освен кримско-татарски с нас, тримата си сина. Чак тогава осъзнах колко е силно да не се забравя език и идентичност.
- И какво се случи, замина ли с тази делегация?
Да, но трябваше да прекъсна цял семестър от обучението си, защото пътуването, престоят в Крим отне време. Тръгнахме с автобус през България, Румъния, Молдова, Украйна. Тогава се запознах с лидера на кримските татари, Абдул Демик Кърмогло, с много интелектуалци, професори. Те ми подариха много интересни и ценни книги.
- И всъщност ти правиш връзка между следването си в Коня и житейската си съдба след това?
-Да, да, за мен всичко просто е като невероятно съвпадение... Винаги съм искал да посетя Крим. Винаги съм чувал за Коня. Но да се съчетае с това да бъда студент в Селджукския университет, пак точно там да ми предложат аз да пътувам до Крим. И затова казвам, че няма нищо случайно в житейската съдба, свързана с фамилията и сърцето. В Крим най-интересното беше, че когато един от професорите ме чу, че говоря на татарски и разбра, че съм от България, много се учуди, че никога не съм живял в Крим. Разказах му, че баща ми е потомък на кримски татари, преселили се след Кримската война и че ние си живеем в България. България е нашата родина, но не сме забравили, че сме татари. И той ни е научил на този татарски, който аз говоря. Професорът каза: „Знаеш ли какъв чист татарски говориш, ако сега те заведа в град Джанкой, в Степен Крим, и те оставя на центъра на града, никой няма да разбере, че ти не си оттам!“ Така разбрах, че езикът, който говорим в семейството ми, е джанкойски диалект. Оттам започнах да се интересувам живо за езика и историята на кримските татари.
Такива хубави спомени имам от обучението ми… Докато бях студент, дойде Виденовата зима през 1996-та, започна войната в бивша Югославия. Имахме много колеги студенти от Черна гора, Косово, Македония, от Босна и Херцеговина. От тях научих сърбо-хърватски в черногорския му диалект. И сега говоря на този език доста добре. Докато бяхме заедно, се организираха протести срещу войната и почти всяка седмица се изпращаше хуманитарна помощ от Турция за Югославия. Аз тогава даже малко се дразнех, като знаех как живеят близките ми през Виденовата зима.
- Тогава ли започна с доброволчеството?
Разказах на хората, с които пътувах до Крим, че в България ситуацията е много зле и че, ако има някаква възможност, искам да помогна на моите хора. Те бяха от една фондация, която пое всичко. Свързаха се с Червения полумесец, платиха транспортните разходи на камионите, дадоха ми и автомобил, с който да обикалям заводите за брашно, макарони. Възползвах се, обиколих, колкото можах, предприятия. Оказа се, че губернаторът на Коня е от Кърджалийско, когато бил на 5 годинки, семейството му се преселило в Турция. С него събрахме 100 тона помощи за България. Натоварихме ги на пет камиона. На КПП Капитан Андреево граничният ме попита за къде са тези камиони и като разбра, че са за Голямо Враново, вика: ти си осигурил продукти не за 2 000 души, колкото живеят в селото, а като за целия град Русе. Аз пък му отговорих, че ако всеки град или село си отгледа по един местен патриот като мен, ще си нахрани хората във Виденовата зима.
- Рейхан, ти беше най-ярката фигура сред доброволците, когато започна войната в Украйна и изселването на украинците в България, защо?
Доста съм мислил какво ме кара като човек да помагам. Стигнах до убеждението, че да помагам за мен е начин на живот. Не мога да не помагам. Гледах един репортаж по телевизията за това как войната е започнала и как украинците, много хора, предимно жени и деца, са тръгнали да бягат и да се спасяват от войната. Просто казах на съпругата си: „Ати, не мога на стоя“. И тръгнах
- Колко време така ?
Шест месеца. Първо отидох на Дунав мост да посрещам бежанците. След една седмица ми казаха, че не мога да стоя като физическо лице на граничния пункт. След което се преместих на ЖП Гара Русе, защото знам, че всеки ден на обяд пристига влакът от Букуреш до Русе и видях, че той е пълен с украински бежанци. Започнах там да помагам. Благодарение на моите учители в техникума по индустриална химия все още чета и говоря сравнително добре на руски език. А украинците в огромната си част говорят руски, затова реших, че мога с нещо да помогна, да ги упътя поне, защото идвайки в чужда страна, те не знаят нищо. И е хубаво да намериш човек, който говори твоя език. Масово идваха жени и деца, които имаха нужда да бъдат подкрепени. Включи се и Червеният кръст.
- Но доста време ти беше сам, институциите по-късно те подкрепиха в това доброволчество…
В началото бях сам, да, но впоследствие беше направена много сериозна организация. Община Русе и областната администрация създадоха център за подпомагане на украинските бежанци. Доставени бяха храна и вода, дрехи, играчки. Просто се канализира тази енергия. Огромна енергия! Най-хубавото беше, че благодарение на постовете ми във Фейсбук от Дунав мост и ЖП-гара Русе много хора и от вътрешността на страната също започнаха да помагат на украинските бежанци. Създадохме доброволческа мрежа, без да се познаваме физически, и по този начин показахме, че като русенци и като българи имаме сърца и сме състрадателни и помагаме.
- Това ли беше причината да приемаш да управляваш центъра за непридружени деца-бежанци или защото са от арабския свят, религията им е ислямът и имаш сериозни езикови познания?
Когато работех като доброволец сред украинците, получавах упреци дори от приятели, че помагам само на тях, а имало и други бежанци - в центъра в Харманли примерно. Отговарях, че Харманли е много далеч. Ако аз живеех в Харманли, 100% щях да помагам и на тях. И ето, даде ми се възможност да опровергая тези упреци. Община Русе разкри първият в България кризисен център. И това отново бе едно от първите неща, които се случват в Русе и много ме зарадва. Когато кметът Пенчо Милков ме покани за управител, поисках да си помисля поне една вечер. И отново след обсъждане със съпругата ми приех. В този център пристигат предимно момчета от Изток, остават, докато навършат 18 години, или пък, ако имат късмет да открият семействата си.
- На какво ги учиш?
Аз съм баща на две момчета и знам колко е трудно да помогнеш на децата в тази крехка възраст, когато хормоните им бушуват. Това, че съм минал по този път с моите синове, много ми помага. Тези момчета имат нужда от всякаква подкрепа - и психологическа, те имат нужда от авторитет. Много се радвам, че в кризисния център те имат възможност да се занимават със спорт и различни други дейности, възпитателката ги учи на български език. Приличат на всички тинейджъри, но се различават по това, че уважават много жената, макар да са темпераментни, са много обрани в поведението си. Сега услугата се управлява от SOS детски селища. Положихме страшно много усилия, защото за нас грижата за тези деца беше нещо съвсем различно и ново. Много съм щастлив, че имам възможност да работя тази работа, макар че е сложна, трудна, тежка, натоварваща и за хора със сърца.
- Това ли си ти самият?
Убедих се, че да, това е моето призвание. Благодарен съм на майка ми, сега осъзнавам толкова много неща, осъзнавам колко много са ми дали родителите ми. Че благодарение на тях съм широко скроен човек.
- Нека да се върнем към твоята политическа кариера. Как стана народен представител?
След като тогавашният областен лидер на ДПС Джевад Мустава загина в катастрофа точно по време на предизборна кампания, областната структура се управляваше от една петчленка. На конференция за избор на ръководство аз заявих, че се кандидатирам за областен лидер на Движението за права и свободи в Русе. Тогава го приеха малко така скептично. Но аз, няма как да го скрия, израснах политически в ДПС. Завърших училище за политика към Нов български университет. След това на поредната конференция ме избраха за областен лидер на партията, а след година и нещо предстояха парламентарни избори. Работихме много, защото структурите след кончината на Джеват Мустафа бяха разколебани, трябваше да им повдигнем духа. Така се озовах трети в листата за народни представители на ДПС в Русе. Водач беше Емел Етем, а втори Нихат Хабил, който беше министър на земеделието. Това беше през 2005 година. Първите двама влязоха от други места, където също водеха листи, а от Русе влязох аз. Изобщо не очаквах, че ще стана народен представител. Изкарах един мандат.
- Защо само един?
Политиката е сериозно и отговорно занимание. За да си народен представител, да законотвориш не стига един мандат. Аз като човек с моята подготовка, със знанията, които имам, чувствах, че мога да правя закони, на мястото си съм, има какво да дам в по-висшата политика. Помагал съм тук на местно ниво не само на хората, които са гласували за мен, но и на всички, които имат нужда. Но през 2009 година приключих с политиката.
- Защо, ДПС не разчитаха ли точно на хора като теб, които партията е отгледала като кадри?
ДПС е политическата формация, която ми е подала ръка и ме е изградила като политик, аз политиката я научих в ДПС. Вярвам, че и аз съм дал нещо на ДПС в Русе, в годините, в които съм се занимавал с политика. Свършихме добра работа с това да мобилизираме структурите и от тогава насам винаги Движението има мандат от Русе.
- С Ахмед Доган какви бяха отношенията Ви?
Работил съм с него, той беше председател, благодарение на партията натрупах опит в политиката. Останахме в топли отношения с хората от ДПС. Но не мисля, че това е моето призвание.
- А кое е твоето призвание?
Това да помагам, доброволчеството. Усетих го най-силно по време на украинската криза. Докато помагах на украинските бежанци, разбрах, че наистина това е мое призвание и че да помагам е смисълът на живота ми.
- След края на депутатската ти работа към какво се насочи?
Моето семейство се занимава със земеделие и предпочетох да съм близо до майка ми и баща ми и да им помагам, върнах се на село. И ще ти споделя нещо много лично. Майка почина на 89 години, баща ми си отиде по-рано. Преди да издъхне, мама ни извика със съпругата ми, прегърна ни и с тоя тихия глас, който вече имаше в последните си минути, поиска прошка. Благодари ни за всичко, което сме направили за нея. Не мога да ти опиша колко ми е достатъчно това и на мен, и на съпругата ми. В последния си миг да намериш сили да простиш и да поискаш прошка, да благодариш! Има смисъл да живееш, когато си получил това от майка си, от родителите си. Не съжалявам, че съм се отдръпнал от политиката и съм се отдал на семейството си и на родителите си, защото е имало смисъл. Но аз следя и се интересувам какво става в политическия живот. Дори много се ядосвам на познати и приятели, които не искат да гласуват. Ние винаги гласуваме, защото това е дълг на всеки един български гражданин.
- Ти как почувства разделянето в ДПС, като обида или като напредък?
Това са процеси, за които не знам. Въпреки всичко аз смятам, че е за добро. Може би сега е било времето да се случват неща от този род, за да може все пак Движението за права и свободи да се стабилизира и затвърди в политическия живот на България. Но трябва да призная, че малко ми беше тъжно…
- На коя от двете формации симпатизираш?
Като човек, който е израснал политически в Движението, аз казвам, че съм от ДПС. По някакъв начин съм задължен на ДПС. Надявам се с начина, по който живея, с това, което направих и по време на украинската криза, и с работата, която в момента работя - да се грижа за децата от Изток, че все още имам сили и енергията да помагам.
- Разкажи ми за твоите две джан-ки? Защо наричаш така внучките си?
Имам двама сина, големият е на 35 години, малкият на 25. Големият ми син живя 11 години в Будапеща, Унгария, работи там и след това се ожени. За наше момиче, от България. Имам две прекрасни джан-ки, две внучки близначки. Честно се шегувам, че някой ден, ако имам възможност, ще благодаря на Орбан за това, че му изпратих двама, а той ми върна четирима. Джан на турски е сърце и затова ги наричам джан-ки. Те се родиха там, но семейството на сина ми вече се върна и живее в България. Това ме прави много щастлив. Малкият ми син още не е женен, работи в България. А на съпругата си съм вечно благодарен, защото тя е стожерът - стълбът, който винаги ме е подкрепял.
- Разказваш като щастлив човек, който има прекрасно семейство, любима работа, има ли още нещо, което искаш да постигнеш?
Аз обичам предизвикателствата. Радвам се, че моите родители и учители са ме научили на трудолюбие. С цялото си сърце чакам още предизвикателства. Искам поколенията след мен да се научат на добрини. Да се научат да помагат и подкрепят. Знам, че има надежда за младите хора в България.
Напиши коментар